Сбогуване с любовта
Мариус Куркински

С коя любов? Каква любов? Да се оглеждам около себе си, да погледна в душата си. Нима ще открия някъде любов? Къде е? Нищо няма! Тя вече не е тук.
Нима съм способен да произнеса името на любовта? Нима изпитвам любов към някого? Нима някой изпитва към мен любов? Не.
Не си го и помислям.
Не се научихме, не успяхме,
не можахме да я задържим.
Сбогом любов!
Не сме достойни, на разбрахме как.
Но ние обичахме.
Сами постигнахме любовта. Човекът откри любовта, после Бог дойде да я докаже. Преживяхме любов, но защо умряхме за нея? Защо сме мъртви в любовта, която никога не отпада?
В тази пиеса Алфред дъо Мюсе е жесток към своите герои. Той им дава любов само за няколко секунди. Дори Ромео и Жулиета са имали повече време в любовта. Мюсе е по-строг и от Шекспир. Само няколко секунди Пердикан и Камий живеят като влюбени на земята. После трябва да се разделят- заради смъртта на Розет, но най-вече заради самите себе си. Любовта е невъзможна заради самите влюбени.
Връзката с времето на Мюсе е, че и в нашия свят миналото вече го няма, а бъдещето още не е дошло. Сегашният човек виси в нищото и бълнува, че обича. Да, за секунда успява и това е последната жива надежда. Не се шегувай с тази последна надежда за любов.
Не се шегувай с това, за което си създаден.
Влюбените все пак се докосват, все пак се поглеждат макар и за няколко секунди. Макар че трябва да се разделят веднага, те все пак доказват любовта. Живеят в любов въпреки раздялата, въпреки смъртта. Животът не е само смърт.
“С любовта шега не бива”. В нашето представление това означава:
Да не търсим изкушението на любовта.
Да се преборим с няколкото пласта изкушения и да ги премахнем на сцената чрез актъорската игра.
Да пречистим сцената за срещата между влюбените.
Да построим спектакъла в името на няколкото секунди любов, които избликват между Пердикан и Камий. Тази любов се ражда в свят на жажда и отегчение.
Да създадем тялото на спектакъла от два различни жанра, два различни вида игра.
Игра на жажда и отегчение.
Между тях няма събитие, което да ги предизвиква, те са взаимни, буквално неразделни.
Ще ги раздели любовта.
Жадните и отегчените да бъдат ситуирани на място за консумация- богата трапезария, постоянна столова, където човекът се храни.
В тази столова е окачена една картина (б.р. “Тайната вечеря”), която припомня на човека нещо важно, но забравено. Идеята на картината отдавна се е превърнала в ежедневен декор в стаята за ядене, но може би някой ден картината ще изпълни своя смисъл.
Авторът намира невъзможното.
Събира влюбени, които се обичат еднакво. Събира ги в параклиса. Театърът трябва да се преобрази само веднъж- да се превърне в параклиса на любовта. Влюбените се поглеждат на сцената. След това всичко изчезва. После идва време за раздяла, време за смърт.
Животът не е само смърт.
Не се шегувай!

с





Пердикан- Сбогом, Камий. Върни се в манастира и когато слушаш отвратителните истории, които са те отровили, отговори това, което ще ти кажа: всички мъже са изменници, непостоянни, лъжци, бъбривци, лицемери, надменни и подли, чувствени и достойни за презрение; всички жени са коварни, лукави, тщеславни, любопитни и развратни; светът е бездънна помийна яма, където най-безобразни гадини пълзят и се мятат върху планина от кал, но на света има нещо свято и възвишено- това е връзката на две такива несъвършени, такива ужасни същества! В любовта често си мразен, често си нараняван, често си нещастен, но обичаш и когато застанеш пред прага на гроба, можеш да се обърнеш и да кажеш: “Аз често страдах, понякога съм се лъгал, но съм обичал, живял съм аз, а не някакво изкуствено същество, създадено от моето високомерие и от моята скука.”

последната мисъл много ми хареса:) мисля, че дори да обичаш две секунди истински е по-ценно отколкото цял живот да не обичаш...струват си сълзите и болката, когато можеш да кажеш "обичам" или"обичах"...изпитал си горчивината, но и сладостта на живота:)

На стол в театъра са вълнуващи думите
всички мъже са изменници, непостоянни, лъжци, бъбривци, лицемери, надменни и подли, чувствени и достойни за презрение; всички жени са коварни, лукави, тщеславни, любопитни и развратни; светът е бездънна помийна яма, където",
но в деиствителността такива обобщения не са полезни
Затова театъра е полезен, там може да чуем всичко, за да получим катарзис, а в живота...
няма измислени герои и чувства. Нняма пауза, нито край, освен, само еедин, след който ...

Това е достойна тема за изкуство.
Нещо, което рядко се среща в живота в чист вид, и към което ни призовават да се стремим. Към съвършенство.
Не, че бих оцеляла, ако сама дръзна да живея така, без подкрепа.

За да живееш така, е нужно много смелост, дързост. Малко ми прилича на скок от висока скала - когато си на ръба, краката ти играят самоволен танц, сърцето ти се опитва да се отскубне от теб, но ако се престрашиш и скочиш, изпитваш наслада, невероятна, идеална наслада, защото си действал така, както ти смяташ, дръзнал си да се противопоставиш на общите закони. Наслаждаваш се на самия себе си - цялата ти душа е гола пред обществото и пред самият теб, не си я украсил с нищо, тя е чиста и признаваш каква е.

Да, признавам, не е лесно да скочиш. Пък и никога не знаеш как ще завърши полетът ти...

Много хубави думи, подкрепям тезата с 2 ръце, но до колко успяваме да я реализираме наяве незная. А би ли се представил/а с името си :) ?

За какво се разказваа??

БРАВО! БРАВО! БРАВО!