Вековете на робство унищожават и най-малката искрица от народния дух. Изгорени са българските книги, заличен е споменът за българската държава, за владетелите и за книжовниците й.Това са векове на безпросветна тъмнина, на забрава и безпаметност. Народът е загубил представа за своята родова принадлежност. Но далече из земите на Света гора, на полуостров Атон, в една малка монашеска килийка денонощно свети свещица. Две години светогорският монах издирва всичко, което го отвежда към миналото на неговия народ, докато през 1762 година в Зографския манастир най-после завършва делото си. „История славянобългарска” е създадена, но никой още не знае, че така се ражда цяла една епоха.
  Под тъмното расо на кроткия монах бие едно родолюбиво сърце, изпълнено с болка от подигравките на другите монаси-сърби и гърци. Според тях сме безпросветен народ, без история, прости и неуки, копачи и овчари. Затова Паисий пише страстно обръщение към своя народ. Призовава ги да не се отказват от своето име  и отечество:”Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето български отечество…..” По-нататък монахът добавя колко е важно като всички други племена и народи и ние да знаем  своето минало,  своя език и история. Огнени слова изрича, заклеймява онези, които се гърчеят и срамуват от родния език:”О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?”

   Родното слово възкресява миналото, но чертае път и към бъдещето.То е връзката между поколенията и паметта на народа. За да може народът ни да стане нация , е нужна обща територия, общ език и книжнина,  обща религия и църква. Паисий се заема със задачата да възстанови историческия спомен за тях. Светогорският монах припомня чрез своята малка книжка  за славните и могъщи царе, за силната ни държава. Припомня, че сме дали азбука и книжнина на другите народи. От нашата църква са просияли първите славянски светци. Така монахът търси начин  да внуши чрез миналото усещането за обща вяра, език и територия.

Чрез спомена за миналото той иска да обедини българите. За първи път е възкресена  родовата памет и гордостта от това, че сме българи. Хилендарският монах пръв използва историческото познание като средство за промяна на националното самосъзнание. „История славянобългарска” хвърля първата искрица в мрака на безпросветното робство.

 Паисий припомня триединството за обща държава, култура и религия, като по този начин иска да внуши усещането за обща вяра, език и територия.

Чрез усещането за общо минало, за обща българска история монахът си поставя задача да възвърне самочувствието на българите, като формира националната идея. Неговата история очертава какво е нужно на народа ни, за да се превърне в нация - българска църква, българска книжнина и училище, свободна  собствена територия. Така  „История славянобългарска” бележи пътя на Българското възраждане.