В средата на ХIV век Прилеп отново имал късмет да стане столица. Местният деспот Вълкашин в 1365 г. се обявил за крал. Той изглежда бил не само амбициозен, но и прозорлив човек. Първи от балканските владетели усетил турската опасност и в 1371 г. потеглил на поход заедно с деспота на Серес (Сяр) Углеш. Според тогавашните хронисти армията им наброявала 60 000 бойци. Вълкашин и Углеш достигнали до хасковското село Черномен и, уповавайки се на мощната си войска, лекомислено се разположили на лагер на левия бряг на р. Марица, без да поставят сигурни стражи. През нощта турците преминали безшумно реката, предизвикали паника в българския лагер и убили деспот Углеш и крал Вълкашин. Марко, синът на Вълкашин, подписал унизителен васален договор и продължил да царува в Прилеп. Царувал достатъчно дълго - до 1394 г., когато като васал бил убит в битката на турците с влашкия воевода Мирчо Стария край Ровине, в днешна Румъния. Но населението на "кралството", виждайки, че всички околни земи на Гърция, Албания, Сърбия и България са под турска власт, а в Прилеп Марко си вее байрака по крепостните кули, решило, че владетелят им е голям юнак, от който турците ядат бой и се страхуват. Така се родил митът за Крали Марко.
Унизителен е бил животът на един турски васал, но това си го знаел само крал Марко. Една щастлива случайност преди 3-4 години ни даде възможност да видим как е изглеждал чутовният юнак. При сваляне на стара мазилка на църквата в т. нар. Марков манастир край Скопие се откри ктиторска фреска на Крал Марко. От портрета ни гледа един слабоват мургав мъж със замислен и мрачен поглед. Да, наистина не е бил лек животът на един турски васал. И все пак, благодарение именно на този си статут, Крали Марко е успял да запази населението на Прилепско от грабежите и произвола на османлиите. И навярно това всъщност е породило фолклорната легенда за неговите победи над тях.