Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.04.2011 14:32 - Страдание и състрадание в Йовковия разказ "По жицата"
Автор: aleko2009 Категория: Технологии   
Прочетен: 19503 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 22.04.2014 12:23


 СТРАДАНИЕ И  СЪСТРАДАНИЕ В РАЗКАЗА „ПО ЖИЦАТА”

 

 

УВОД: Разказите на Йордан Йовков ни пренасят в света на красивото и доброто. Те учат на човечност и състрадание, на благородство и милосърдие. Чрез тях писателят хуманист утвърждава всепобеждаващата сила на красотата, която надмогва страданието, лекува човешката душа. Чрез своя разказ " По жицата" Йовков реализира идеята, че истинската доброта прави хората благородни и човечни, сближава ги. Еднаквите нравствени позиции създават човешката близост, преодоляват отчуждението и духовната самота. Истинската победа над злото е само в братството и съпричастието, в състраданието между хората.

ТЕЗА:  В своя разказ „По жицата” Йовков внушава чрез  съдбата на Гунчовото семейство, че трагедията и злото са неизменни спътници в човешкия живот. Страданието е предопределеност за тези добри хора и затова те са лишени от избор в живота си. Горчивината и болката са незаслужени за Гунчовото семейство. Вместо чудото на изцелението в разказа се случва друго чудо- вместо бялата лястовица, другоселците намират човешкото съпричастие и разбиране. Моканина, трогнат и развълнуван от несправедливия живот, изпитва съчувствие и състрадание, разбира, че трябва да подкрепи надеждата, да вдъхне сили и кураж. Пътят към другия, братството и любовта се превръщат в единствен изход от злото в живота. Страдалците неочаквано получават подкрепа и съпричастие, които поддържат тяхната надежда и вяра в спасението. Състраданието се превръща в щит срещу злото и  помага на човека да преодолее своята самота.

ДОКАЗАТЕЛСТВО:  1.Още с първите редове разказът „По жицата” поставя проблема за човешкото страдание. Йовков внушава, че трагизмът, нещастието са изначално заложени в живота  и човекът е лишен от избор. През погледа на очевидеца Петър Моканина писателят изгражда портрета на Гунчо, в който се наслагват детайлите на бедността. Ризата на другоселеца е „само кръпки, едро и неумело шити”, поясът и потурите са оръфани, нозете му  са боси. За наблюдателния овчар не е трудно да  разбере, че този човек е орисан/обречен/ да бъде беден, сякаш съдбата му е предопределена, той е трагично обречен и лишен от избор: ”Висок едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил….” Бедността и мизерията са вечни негови спътници. Поразителен е контрастът между едрата силна фигура на селянина и излъчването на неувереност и безпомощност. Сякаш нещо невидимо е смазало този „човек планина”. Йовков прави зримо нещастието на другоселеца чрез разсеяния поздрав „как сте, добре ли сте” и блуждаещия поглед. Гунчо сякаш е ослепял за външния свят, погледът му е насочен навътре, към душата му. В него се чете болка и грижа. За Моканина е достатъчно само да погледне към шосето и каручката с един кон, за да разбере какво е смазало и потиснало другоселеца, каква беда го е подгонила. Той вижда жената, седнала в каруцата, „превита”, с ръце, мушнати в пазвата си. Позата на майката откроява едно смазано от болка тяло, което сякаш не може да понесе тежестта на душевната мъка. От вниманието на наблюдателния овчар не убягва подробността, че жената е отпуснала ръченика си,  защото  я мъчи не толкова жегата, колкото нещо друго. Полегнала отзад и завита в горещия августовски ден е девойката, чието лице не се вижда, може би защото страданието няма лице. Черните селски възглавници, безсилната поза на момичето вещаят  усещането за трагизъм , беда и неотменима обреченост. Сърцето на Моканина, трепнало в съчувствие, го кара да подтикне другоселеца към изповед. Разказът на Гунчо само потвърждава това, което очевидецът вече е забелязал.  Трагична предопределеност изпълва живота на тези хора, те са обречени на вечна мизерия и бедност. Постепенно Йовков внушава идеята, че злото сполетява  онези, които не го заслужават. Несправедливо е устроен светът, наказани са добродетелните хора, обречено на нещастие е красивото и доброто в човека. Светът, в който живеем, е несъвършен и несправедливо  устроен, защото Гунчовото семейство отглежда децата си с много любов и всеотдайна грижа, но въпреки това животът им отнема и последното чедо. Злото е незаслужено и изначално -тази идея е особено ярко внушена чрез  образа на змията. Тя е древен библейски символ на изкушението и грехопадението. Но Нонка е невинна и незаслуженото зло я сполетява ненадейно, безпощадно, когато е най-безпомощна. Не я защитават нито топлината на житото, нито кръстния знак на снопите. Трагедията и злото са неизменни спътници в живота, а човекът е безсилен да се бори  с тях. Композиционният похват „разказ в разказа” придава автентичност на Йовковата идея за  страданието, за трагичната предопределеност, за злото, изначално заложено в човешката съдба. Затова героите са изведени извън  обществото и времето, за да се подчертае, че са художествено обобщение на идеята за самотата на човека в несправедливо устроения враждебен свят.

    Но въпреки своята трагична обреченост Йовковите герои не остават бездейни пред злото. Те търсят пътища за спасение, търсят изход от страданието и начин да надмогнат болката. Израз на тази надежда в спасението е бялата лястовица. Тя се превръща в символ на доброто и красивото. Въпреки вътрешната борба у бащата между вярата и съмнението Гунчовото семейство търси по прашните пътища на Добруджа изцеление и спасение, изход от незаслуженото зло в чудото на бялата птица. Сложни са вълненията в бащината душа-съмнение и вяра се борят, за да надделее любовта и грижата към болното чедо: ”На мене да остане не вярвам, ама жени нали са, пък болно е, чедо е…” Неуверен е Гунчо, той е трезвомислещ човек и за него не е лесно да повярва в чудото. С психологическа задълбоченост Йовков пресъздава душевното състояние на своя герой. Замлъкванията, които сподавят болката и сълзите, безсмислените жестове показват страданието на един баща. Чувството за вина, че не е защитил чедото си, се бори с жаждата да му помогне. Ненамерил друг изход  нито помощ от „дохторите”, за Гунчо последна надежда остава чудодейната птица. Неслучайно в идеята за изцелението преобладава белият цвят, който контрастира на черното -символ на злото. Черни са възглавниците, на които е полегнала Нонка, черен е чумберът на майката, черни са и лястовиците, накацали по жиците. А белият цвят въплъщава надеждата, доброто и красивото. Ето как чрез образа на бялата лястовица писателят внушава идеята, че спасението е в надеждата. Вярата в чудото крепи тези изстрадали хора и затова те няма да се спрат по своя дълъг път към спасението. 2.Но неусетно се оказва, че са намерени пътищата не към чудодейната птица, а към човешката душа. Срещата с добруджанския овчар Петър Моканина е път към спасението и доброто. Гунчовото семейство намира разбиране, съпричастие и състрадание. Постепенно овчарят престава да бъде само свидетел на човешката драма. Той вече не е просто слушател, а съпреживява болките и надеждите на тези доскоро чужди и непознати хора. Затова пастирът се стреми да подкрепи вярата, че съществува бялата лястовица:”Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка…”. Йовков внушава, че самотата е преодоляна,  че другоселците не са вече самотни в този несправедлив свят. Те са намерили друго спасение, случило се е друго чудо - това е братството и съпричастието между хората. Състраданието променя Петър овчаря, той не е вече само свидетел и слушател. Промяната у Моканина е подчертана и чрез пространственото му движение -той напуска поляната, символ на свидетелската позиция,  и отива на шосето при каручката .Така става част от живота на другоселците. Петър Моканина разбира, че надеждата, която вижда в очите на Нонка, се нуждае от неговата подкрепа, без той да има собствена вяра в чудото. Моканина осъзнава, че надеждата е единственото спасение за селяните, затова не се поколебава да подкрепи изречената от бащата неистина: ”Ще я видите, чедо, ще я видите….Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш….” Непознатото момиче неусетно е трогнало Моканина и той с искрена любов и съчувствие я нарича „чедо”. Овчарят  вдъхва кураж и сили, дава надежда на другоселците, че те не са сами в страданието и вярата си. Приел чуждата болка като своя, Петър овчарят се извисява и преобразява. Той е способен дори на благородна лъжа, за да спаси човешки живот и да вдъхне надежда. Пътят към другия, състраданието и съпричастието, братството и любовта се превръщат в единствен изход от злото в живота. По прашните пътища на Добруджа Гунчовото семейство търси изцеление и спасение, изход от незаслуженото зло в чудото, наречено бяла лястовица. Но неусетно се оказва, че са намерени пътищата не към чудодейната птица, а човекът е срещнал човека и е проявил състрадание, милосърдие и разбиране. Срещата с добруджанския овчар Петър Моканина е път към спасението и доброто, братството между хората се превръща в щит срещу злото и път за превъзмогване на страданието. Затова и с последните си думи добруджанският овчар продължава да вдъхва вяра в спасението и доброто на другоселците:”Все по теля, все по теля!” Така пастирът поддържа вярата в красивото и доброто, защото само то лекува човешката душа. Оказва се, че братството, състраданието, съпричастието между хората е единственият лек за човека в този несправедлив и враждебен свят.

   След срещата с другоселците в съзнанието на добруджанеца остават детайлите на страданието - прегърбеният баща, черният чумбер на майката и черните лястовици, накацали по жиците. Моканина се опитва да се върне към своето ежедневие, към обичайните си занимания. Но се оказва, че това вече е невъзможно. Светът вече не е същият и Моканина не е същият. Добруджанецът, сблъскал се незаслуженото зло, вече не може да наблюдава живота отстрани като свидетел, като съзерцател. Той е приел сякаш цялата човешка болка в себе си. Затова се пита дали надеждата е единственият път към спасението: ”Бяла лястовичка..Има ли я?” Овчарят е поразен от дисхармонията в този свят, от несправедливостта и страданието му е непоносимо. Сякаш от името на всички страдалци по божията земя прозвучава неговият вик:”Боже, колко мъка има по тоя свят, боже.” Този вик, отправен към бог, е и протест, и въпрос, и зов за повече справедливост и красота. Звучащ като обобщение за трагизма в човешкия живот, вопълът на Моканина затваря рамката на един  художествен свят,  разкъсан между страдание  и състрадание, между безграничната човешка мъка и неунищожимата вяра. С този заключителен акорд на разказа си Йовков внушава своето най-важното послание. Красотата не е само птица, мит или мечта. Тя е реалност, защото живее в добрата и благородна душа на Петър Моканина. Няма нищо по-красиво от човешкото милосърдие и състрадание, от братството и любовта между хората. Само прекрасната човешка душевност може да се противопостави на злото в живота и на самотата . Дисхармонията, несправедливостта, човешката самотност и злото могат да бъдат победени със силата на човечността и състраданието. Така разказът „По жицата” се превръща в един красив урок по благородство, милосърдие и хуманност.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:  Разказите на Йовков са истински образец за реализъм. И в своята творба “По жицата” писателят разкрива не само красотата на идеализма и романтизма си, но и умението да пресъздаде живота и човека. Йовков ни прави свидетели на реалността чрез майсторството си на художник. Така по-убедително звучат посланията на писателя хуманист, които учат на човешко благородство , на съпричастие, на мъдрост и на вяра в красотата. Разказът “По жицата” е своеобразният отговор на Йовков на вечни, универсални нравствени проблеми. Той утвърждава идеята, че злото може да бъде победено само със силата на любовта, братството и съпричастието.

 

 




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: aleko2009
Категория: Изкуство
Прочетен: 2327190
Постинги: 167
Коментари: 4
Гласове: 517
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031