УВОД Родната реч е живата памет за героизма и мъченичеството на нашия народ. Родният език е символ на безсмъртния български дух , на националните ни ценности. Затова според Иван Вазов посегателството срещу българската реч е опит за накърняване на националното ни самочувствие. В ответ на несправедливите нападки срещу родната реч поетът написва стихотворението ,,Българският език”. С него той защитава езика ни от хулите и клеветите и превръща творбата във възторжена възхвала на родното слово.

ТЕЗА Иван Вазов защитава в своето стихотворение родната реч от незаслужените обвинения, че езикът ни е немузикален, груб и лишен от творческа мощ. Със справедлив гняв поетът осъжда всички родни и чужди хулители. Постепенно защитата прераства във възхвала, в апология.Чрез градация на възторженото чувство поетът изразява прославата на родното слово, на неговото богатство и красота. Езикът ни  е свещен, защото обвързва в едно цяло майката, рода и националната памет. Родната реч е свята, защото ни съхранява като нация, прекрасна е с творческата си мощ. Поетът поема отговорност със собственото си творчество да разкрие красотата й и по този начин да я възхвали.

ДОКАЗАТЕЛСТВО Още в първите стихове на творбата прозвучава синовното преклонение на лирическия говорител пред езика ни. Той не само се възхищава от речта, но представя аргументи в защита на позицията си. За лирическия говорител езикът ни е нещо свещено и свидно. Затова творбата започва с обръщение към родното слово и с четирикратна анафора на думата”език”. Святостта на езика е разкрита и чрез инверсиите ”свещен “ и “ прекрасен”. Възторженото чувство, което превръща творбата в ода, е мотивирано от факта, че това е език на дедите ни. Той е въплъщение на родовата и националната ни памет. Благодарение на него  сме се съхранили през вековете. Няма народ без историческа памет, а тя е невъзможна без словото.  Езикът ни е свят, защото е запазил националната ни идентичност. Той е свещен, защото е език и на майката   , ”на тая, дето ни роди”. Ето как поетът внушава, че родното слово обединява майката и родината. Езикът обвързва човека с родния му дом, с цялата българска земя, с историята, с паметта , с дедите ни. Родната реч се превръща в символ на всичко свято и скъпо за един човек, тя е символът на родното. Така поетът мотивира своята възторжена възхвала и прослава на родната реч. Чувството на възхищение и преклонение градира. Възходящата градация е разкрита чрез три риторични въпроса. Музикалността и богатството на словото са внушени чрез метафоричността на епитетите ”гъвкава, звънлива”,”сладки”,”руйни тонове”.

    Възхвалата на родното слово е мотивирана от несправедливите хули и нападки срещу него. Отрицателната частица “не” подчертава изграждането на една антитеза, на една нова градация на чувството. Сега лирическият говорител дава израз на своето възмущение, болка и гняв, породени от упреците срещу родното слово. Чрез преизказно наклонение е подчертано разграничаването и несъгласието на лирическия говорител с хулите и клеветите:

                    Не си можал да въплътиш във теб

                    създаньята на творческата мисъл

                    и не за песен геният ти слеп --

                    за груб брътвеж те само бил орисал!

Сменят се и епитетие, сега езикът е”страдални”. С болка лирическият говорител напомня, че хулителите са “ и нашите, и чуждите”. Непростимо е да се отричаш от родното си слово дори когато това е  “модно увлечение”. За поета родолюбец подобна позиция може да се определи единствено като предателство. Сурова е присъдата на лирическия говорител, той определя обвиненията като” думи кални”, като” низка клевета”. Не е трудно да се открие, че това е и позицията на родолюбеца Вазов, който изпитва най-голяма болка от предателството и родоотстъпничеството. Но засегнато е и достойнството му на поет. Той е гневен от обидата, че българската реч не може да въплъщава творческия гений. Хулителите отричат по този начин способността ни да творим на роден език и така да съградим българската духовност. Затова тук най-пълно поет и лирически говорител се сливат. Ето защо поетът използва за опровержение на безпочвените нападки самите музикални и изразителни възможности на езика ни. Какво по-ярко и убедително доказателство от звукописа. Творецът съзнателно използва алитерацията на сонорните съгласни “л”, “р”,”н” и асонанса на гласната “е”. Чрез звукопис поетът доказва, че езикът ни може да звучи песенно и музикално.

    Иван Вазов изцяло се слива със своя лирически говорител,  когато решава да поеме обет със своето творчество да защити и прослави езика ни. Полемиката с хулителите не приключва с тяхното изобличаване, нито с оборването на обвиненията. Творбата зазвучава с нова емоционална сила - това е силата на поетата отговорност пред  “бъдещето бордо поколение”, това е силата да дадената клетва пред потомците. Това е чувството за дълг на поета да изчисти срама от българското слово.  С творчеството си , със собственото си поетично слово поетът се стреми да възвърне достойнството и славата на българския език. Творецът продължава да изгражда антитези. На ”черния срам” той противопоставя  “светли звукове”. Родната реч се превръща в поетично вдъхновение и в дълг пред народа и бъдещето му. Чрез одата “Българският език” Иван Вазов изразява своето благоговение пред родното слово, превърнало се в светиня за всеки българин. Той изгражда своята страстна полемична творба, за да защити езика ни от безпочвени и несправедливи обвинение. Но със силата на поетичното си слово творецът разкрива красотата и богатството на речта, като по този начин я прославя и възхвалява.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Иван Вазов изгражда одата ,,Българският език”,  за да защити светостта на родната реч  и да изрази възторга си от нейната красота и благозвучие. Творбата разкрива мисията на поета да възкреси българската духовност чрез собственото поетично слово. Със своя обет Вазов реабилитира националната ни чест, доказва силата на националния дух. Той отправя своето безсмъртно послание към следващите поколения творци да бъдат отговорни за съхраняването на родовата памет и българското ни име.