ІV ЧАСТ

          В своя разказ „Една българка” Иван Вазов изобразява преломна  и размирна епоха на погром, наситена с конфликти и сблъсъци.  Драматичните събития разтърсват личния свят на всеки човек и го заставят да изяви позицията си. Творецът се интересува от мястото на обикновения човек в историята, затова показва изпитанията ,с които се сблъсква неговата героиня баба Илийца. Всяко препятствие е проверка за нейните нравствени добродетели. Сблъскала се с егоизъм и родоотстъпничество в манастира, тя не се предава по пътя си към доброто и спасението. Устремена към едно добро и благородно дело, баба Илийца е способна да надмогне собственото си физическо безсилие, да преодолее страховете си, усещането си за самотност. Тя преодолява дори невъзможното на брега на Искъра. Забравя за себе си, за внучето си, за своята голяма лична трагедия, устремена да изпълни човешкия си, християнски и родолюбив дълг. Да спаси борец за свобода, за нея означава да бъде полезна на отечеството. В името на този възвишен идеал баба Илийца надмогва себе си , проявявайки изключително самообладание, воля и устойчивост, майчинска грижа, благородство и нравствена сила.

        Поела дълг към бунтовника, Илийца с надежда очаква морална подкрепа в манастира. Тя вярва ,че в божия дом ще получи благословия за опасното си решение. Устремена към манастира с упование да получи помощ и закрила, старата жена се оказва излъгана . В божията обител тя не открива милосърдие и помощ, не получава разбиране подкрепа, благословия в опасното, но благородно дело. Сама остава Илийца в пътя съм към доброто и спасението. Излъгана се оказва старата жена -в храма  се сблъсква със студенина, егоизъм и предателски страх. Челопеченката остава сама в нощта, в тъмата и безмълвието. Дива тишина царува в природата, чуките и бърдата ,които през деня са намусени, сега изглеждат „зловещи” .Отникъде не се вижда „ни една светлинка”. Слуховите и зрителни картини, с които е нарисуван пейзажът, създават представа за мрак и напрегната тишина. Вазов разкрива тревогата в душата на героинята си чрез природната картина . Потискащият пейзаж на дрезгавата нощ е в хармония с душевното състояние на Илийца: ”Та и всичко имаше зловещ вид за Илийчината душа, изпълнена с тревога и безпокойство.” Старата жена е смутена и разочарована от „сприхавия калугер”, тя се чувства предадена. Зловещата тъмна нощ засилва тревожните предчувствия за предстоящи опасности. Уплашена и смутена от предателство и родоотстъпничество, Илийца се страхува да се доближи до селото, а се спуска без  път, през урви и нивя към брега на реката. Така чрез нощния пейзаж Вазов подготвя за неочакваните препятствия, с които ще се сблъска челопеченката по пътя си към доброто.

    В четвърта част от разказа писателят умело градира трудностите и изпитанията пред баба Илийца, за да подчертае нейната изключителна физическа и нравствена сила. Първото изпитание е празната колиба на ладияря. В една смутна и тревожна епоха, когато дори и мъжете се страхуват да нощуват навън, една жена не се бои да се изправи сама срещу изпитанията, само тя има смелостта да следва сърцето си и дълга си. Старата жена изпитва страх и ужас, стъписана е, когато вижда 1.празната колиба, но силата й е в това ,че бързо преодолява нерешителността си. От 2.тъмните талази на придошлия Искър я побиват тръпки, никой не би я обвинил, ако в този момент се откаже да изпълни обещанието си, но поредицата от въпроси и отговори показва, че Илийца нито за миг не се предава, нито за миг не се пречупва нейния дух: ”Що да чини? Да чака до сутринта? Тя нито иска да мисли за подобно нещо.....Що да чини?” Дългът към момъка мотивира нейното решение да преплува сама Искъра. Тя изпитва към него майчинска грижовност, съзнанието й е изпълнено с мисълта за клетника, „който я чака сега в гората, примрял от глад ,от безпокойство и страх.” Челопеченката няма да измами доверието му. Да спаси човешки живот, да бъда вярна на думата си, да служи на родината и свободата - това е за тази българка доброто. За нея няма нищо по-важно от това да прояви състрадание и милосърдие към човек, изпаднал в беда, да изрази майчинска грижа и любов. В този миг Вазов изгражда кулминацията на своя разказ. Пред голямо изпитание е поставена старата жена в момента, когато оставя детето на пясъка. Чрез едно вметнато изречение-”тя бе съвсем забравила за детето!”- писателят показва, че 3. българката забравя за себе си в името на другия. Това реторическо възклицание откроява изключителността на нейния избор. Устремена към едно благородна дело, Илийца забравя за своята голяма лична болка. В този миг обикновената жена от народа духовно израства до саможертвения порив на епохата. Също като бунтовника, тръгнал за християнска вяра курбан да става, и Илийца е способна да рискува своя живот в името на другия. В този миг делничното и обикновеното отстъпват място на изключителното и героичното. Една българка забравя за себе си в името на другия и по този начин извършва истински подвиг на духа.

    Но Вазов продължава да сгъстява напрежението, той показва как трудностите се отразяват на душевното състояние на героинята му. Илийца е „втрещена” от това, че ладията не е завързана, а 4.заключена с катанец. Начина, по който челопеченката преодолява изпитанията, показва нейната духовна сила. В този миг обаче сякаш и 5.природата й е враг: ”Петлите вече повече пропяваха в Лютиброд, на изток небето слабо се заздрачаваше, след час или два ще съмне. Тя изохка в безсилно отчаяние и напрегна всичките си сили да скъса синджира или да счупи катанеца.” Нощта, символ на безнадеждност и отчаяние, сега се превръща в закрилница, а денят става знак за риск и опасност. Под прикритието на нощта Илийца може да помогне на бунтовника, но настъпващото утро я плаши, то ще осуети доброто й дело. Старата жена не само не се предава, тя преодолява бързо своя смут, страх и безпомощност в опита си да се пребори с невъзможното. Това усилие е проява на непреклонната й воля, на твърдия й характер. Старата жена прави опит да стори нещо ,което не е по силите й - да счупи катанеца или да скъса синджира. Това е проява на непоколебимостта й да изпълни дълга си, на твърдия й характер, който и помага да не се отказва, да не се предава и пред най-голямата трудност. Въпреки усещането за безнадеждност ,6.тя хваща кола, за който е завързана ладията, с „намерение да го извади”. Този кол, „забит от години” в земята, стои като закован и се превръща в непосилна пречка за старата жена. Това последно изпитание на брега на Искъра става на символ на невъзможното, което може да бъде преодоляно само от чудо. В този епизод Вазов изгражда ситуация на свръхнапрежение и поставя своята героиня на границите на човешките възможности. Титаничната битка с  кола писателят пресъздава чрез хипербола, метафора,епитети и сравнение, а динамиката е постигната с глаголна градация: „Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха, мишниците й сдобиха стоманена пъргавина и сила, кокалите й изпращяха от напрягане и горещ пот рукна от лицето й. Запъхтяна, уморена, като че е изсякла кола дърва, тя се изправи, отдъхна малко и пак го хвана.”  В това изображение на човешкото усилие присъства и алитерацията, за да се внуши усещането за задъханост на битката. Съгласните „г”, „к”, „ р”,”х” и „с” се долавят в израза: ”Старешките й гърди дишаха гръмовно, краката й се забиваха до прасците в пясъка…” В тази страховита битка челопеченката превъзмогва своята физическа немощ, преодолява своята старост и вътрешните си колебания. Тя се преборва с невъзможното в името на човешкия живот и на родолюбивия си дълг. И действително - чудото се случва, но това е чудото на себенадмогването. Нейното желание да стори добро, да изпълни християнския си, майчин и родолюбив дълг й придават нечовешки сили. Тази сцена символично изразява силата на българката в едно гранично време между робството и свободата. Затова тази „страховита половинчасова борба” завършва с победа - Илийца изважда кола и се тръшва „премаляла” на пясъка. Тя се преборва с робския дух на епохата, с малодушието и родоотстъпничеството, с предателството на сънародниците си. Илийца преодолява своята самотност, превъзмогва собствените си тревоги и страхове, личната си трагедия, своята старческа немощ и спечелва битката с невъзможното. От измеренията на  обикновеното образът й преминава в плана на изключителното, за да утвърди нейния духовен подвиг.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Чрез образа на баба Илийца Вазов разкрива нравствената сила на българката ,проявяваща се в епоха на изпитания и затова превърнала се в опора на българското. В името на доброто  старата жена преминава през невероятни трудности. Преодолявайки ги, тя се превръща в обобщен символ на българската майка, без която не могат да съществуват нито рода, нито вярата, нито пътят към свободата.