V част

              Петият епизод разказва за извървения докрай път към доброто. Преодоляла невъзможното на брега на Искъра, Илийца не може да бъде спряна от нито едно препятствие вече. Напрегнатата сцена в началото на епизода проследява усилията на смелата челопеченка да премине с ладията придошлия Искър.  Реката престава да бъде само пространствен образ, а се превръща в символична граница между два свята, между два типа човешко поведение. На единия бряг е страхът,  родоостъпничеството, примирението, на другия е всичко онова, което води човека до саможертва.  Преплуването на реката символично бележи избора на баба Илийца.  Достигайки до отсрещния бряг, тя нито за миг не спира да почине, нито за миг не помисля за себе си. Забравила за своята голяма лична драма, старата жена бърза да занесе хляб и дреха на бунтовника.  С майчина всеотдайност и грижа челопеченката  бърза да изпълни обещанието си, да нахрани гладния, да стопли бореца за свобода.

            Момчето е трогнато и умилено до сълзи от тази грижа и жертвоготовност. В този момент бунтовникът изпитва възхищение и благоговение пред духовната сила на българската майка. Неговото сърце се изпълва с топла благодарност, че не е сам в своето благородно дело.  По стар български обичай той се навежда и целува напуканата ръка на старата жена. Ритуалният жест на четника става израз на благоговейна почит към българската майка. Момъкът изрича думи, изпълнени с топла благодарност: ”Благодаря, бабо! - отговори покъртен той.” За бунтовника старата жена е истински ангел хранител , тя е единствената му надежда и опора, затова я пита:”Къде ще се дяна , бабо, сега?” Момчето изцяло се доверява на непознатата старица, защото вижда , че тя изпълнява обещаното. Българката нито за миг не е измамила доверието му досега -донесла му е хляб и дреха, обгражда го с майчинска грижовност и любов. Затова пак към нея се обръща с молба за помощ, вярвайки че може да разчита на доброто й милосърдно сърце. Отговорът на Илийца прозвучава спокойно, уверено и дори леко изненадано: ”Как къде? Ами у дома!” Това не е някакво спонтанно хрумване или необмислено решение, старата жена знае, че да направиш добро, не означава само да дадеш  хляб и дреха. Тя не би била истинска християнка и българка, ако изостави момъка в най-трудния момент. Илийца разбира, че не е извървяла докрай пътя към доброто. Сблъскала се с егоизма и родоотстъпничеството, с предателството и страха, старата жена осъзнава, че е единствена спасителка на момъка. Нейното решение е резултат от духовното й израстване. Щом манастирът е хлопнал портата си и не приема нуждаещите се от помощ християни, то Илийца ще отвори вратите на дома си. След като дори  и божият храм се е превърнал в убежище за страхливци, българката ще превърне сърцето и дома си в храм за милосърдието и доброто. Основният проблем и конфликт - как да бъде спасен бунтовникът - намира своето решение. Старата жена знае, че излага живота си на огромен риск: ”Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят…” Решението на Илийца е един напълно осъзнат риск, с който тя се изправя срещу предателството и родоотстъпничеството на епохата.

       Трогнат от нейното милосърдие и човечност, от смелостта и жертвоготовността й, бунтовникът казва:  ”Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!” Тези слова са израз на признателност и  благоговение пред българката, която носи свободолюбиво, смело и всеотдайно  сърце. В признателните слова на бунтовника отеква и мотивът на епиграфа ”Аферим, бабо, машаллах!”- възторжена оценка за нравствения пример на една българка. Свободолюбието е основен мотив за решението на Илийца. Затова тя чувства четника духовно близък и разкрива пред него истинското си отношение към бунта. Сега старата жена показва своите истински чувства и към поробителя.  На  нея вече не й се налага да преглъща обидните и презрителни думи и тя открито изразява омразата си към турците, като ги проклина: ”...поразил ги господ...”. В този момент говори не робът, а свободният човек. С мъдростта и трезвомислието на  народа Илийца отрича въстанието. Челопеченката знае, че „тая пуста царщина” не се разсипва с една чета и с едно въстание. Този бунт е безсмислен, той с нищо не променя живота на хората, а само засилва страха и ужаса. Това е оценката на един мъдър човек, на една майка, която осъжда въстанието, но с любов и грижа  към децата си . Боли я от толкова безсмислено пролята кръв, от толкова ненужно дадени млади жертви. Една майка винаги е със своите деца. Дори и когато не одобрява делата им, тя винаги ги подкрепя. Така и сега Илийца не изоставя момъка. Насърчава го, окуражава го, взема пушката му в лявата  си ръка. Двата централни образа в разказа са в сложни отношения -едновременно противопоставени и сродени. В пролетта на смутната 1876 година съдбовно се пресичат пътищата на двама българи, в чиято участ се оглежда съдбата на нацията ни.  В един миг челопеченката поема с едната си ръка  пушката и детето, с другата  държи и подкрепя изтощения бунтовник. И в този момент образът на Илийца се превръща в символ на българската майка. Една обикновена жена от народа, една обикновена селянка става символ на българката, без която няма нито дом, нито род, нито нация и борба за свобода. Образът на баба Илийца прераства в обобщение на българската майка, във въплъщение на онова майчинско начало, с което става пазителка на живота, но и на нравствените ценности на рода. Челопеченката въплъщава християнските и националните ни ценности, съхранява ги  във времето и ги пренася през вековете на робството.

         Вазов е истински майстор на напрегнатата ситуация. Той сгъстява напрежението, пейзажните щрихи създават драматизъм. Денят бавно, но  неумолимо настъпва, съмва се. Нощта, символ на мрак и потиснатост, на страх  и ужас, сега е закрилница, а денят е знак за опасност. Денят и нощта си разменят местата, сякаш нищо не е на мястото си в тази робска земя. Но Илийца единствена няма право да греши, тя носи отговорност за един човешки живот, затова  преценява, че най-разумно би било момъкът да я изчака до вечерта в гората. Вече се развиделява, петлите пеят, човешки гласове се чуват. Селянката се окахърява, иска й се да има крила. Момъкът се доверява изцяло на старата  жена . Тя е доказала вече смелостта си и  своята готовност  да му помогне. Той гледа на нея като на ”своя майка, свой спасител, свое провидение”. Преодоляла толкова препятствия, Илийца и сега няма да се спре пред нищо и решава да се върне при момъка вечерта.

          В мига на раздялата челопеченката е поставена пред най-голямото изпитание на духа. Старата жена отдавна е забравила за болното си  внуче,  устремена да изпълни дълга си на българка. И в тази минута трагично прозвучава нейното разкритие, че то е умряло. Огромна е мъката на Илийца, за първи път тази жена е истински сломена и съкрушена. Трагедията на селянката е видяна през погледа на бунтовника. Той едва сега разбира каква голяма болка носи старицата в сърцето си. Умалителните думи „гълъбчето ми” , „ръчиците” разкриват обич и мъка, жалост и болка. Момъкът се спира като поразен: ”Тая скръб на селянката го смая…”. Бунтовникът разбира, че няма право да очаква от тази непозната и сломена жена помощ. Той е потресен и безнадежден, едва сега разбира, че сърцето на неговата покровителка е ”разбито от едно голямо лично нещастие”. И в този миг става нещо изключително. Българката отново превъзмогва личната си болка. В мига на най-голямо страдание Илийца надмогва себе си, за да изяви грижата си за другия. Нищо не може да сломи, да прекърши тази силна жена. Тя намира сили у себе си да изпълни обещаното, да извърви докрай пътя към доброто. С разплакан глас челопеченката заръчва на момъка: ”Момче, крий се хубаво днес. Довечера - пак тука, та да те намеря.” В този кулминационен миг на страдание и болка Илийца  изразява своята сила, благородство и човечност. Въпреки драматичните обстоятелства тя докрай запазва българското у себе си и стремежа си да бъде полезна на отечеството. Чрез една обикновена жена от народа Вазов показва как в епоха на погром се отстояват непреходните национални и общочовешки ценности, как се отстоява морала на народа ни и християнското милосърдие.

                                                                 VІ част

   Шеста част изпълнява ролята на развръзка в сюжетното действие на творбата. Главен герой в нея е бунтовникът, който с предсмъртните си действия доказва,  че е достоен за мисията на Ботев. Писателят продължава да конкретизира  и доизгражда обобщената картина на историческата епоха чрез конкретни детайли и факти. Обобщената картина на времето се превръща в художествена рамка на разказа. В началото на творбата са изобразени погромът, страхът, малодушието и турската ожесточеност. В края на разказа епохата отново присъства чрез образа на поробителя. Но преди това Вазов рисува пейзаж. Това е поредният пейзаж в творбата, но колко различен е той от зловещите и мрачни нощни пейзажи, които го предшестват. Писателят пресъздава ведро майско утро, окъпано в пролетно слънце и зеленина. Това  природно описание контрастира на тъмните и мрачни тонове от предходните части на разказа. Този пейзаж създава бодро и оптимистично настроение. Той покорява с красотата на долината, разкошна и пременена в пролетна зеленина, ”прорязана от сребристия пояс на реката”, покорява с омайната хубост на природата , обляна от лъчите на слънцето. Пейзажът е в контраст с обобщения образ на турската потеря. Това е една “шумна сган “, състояща се от триста души башибозуци и конница. Всички те са настръхнали, наежени, ободрени от победите си, „въоръжени с всякакъв род оръжия”. Така Вазов рисува физическото превъзходство на поробителя и изгражда един важен детайл от историческата епоха - ожесточеността на турците. Величието и красотата на родната земя, белязано със споменаването на Шишмановата скала, символ на славно минало, контрастира с образа на поробителя. Особено ярко е подчертано нечовешкото у потисника чрез Джамбалаза. Този свиреп черкезки първенец е набучен с оръжия, а погледът му под косматата черкезка гугла свети “зверски и лют”. В разказа са назовани две исторически личности -  Ботев и Джамбалаза. Тази конкретизация  придава реализъм на творбата, прави я по-въздействаща и убедителна и съответства на подзаглавието „Исторически епизод”. Така още по-ярко се подчертава историческата рамка на произведението. Още една рамка се забелязва в творбата. Разказът започва със смърт и завършва със смърт. В неговото начало загива Ботев, а в края умира Джамбалаза. Творбата започва с гибелта на борец за свобода и завършва със смъртта на поробителя. Ето как вече се откроява едно от важните послания на разказа. Сякаш нещо се е променило в тази епоха на погром. Ведрият пролетен утринен пейзаж сякаш ни подготвя за историческия оптимизъм, който долавяме във финала на разказа. Неслучайно  и нощта се сменя с утро, с което започва не само на деня, но и  нещо  различно,  едно ново и светло начало.  Нашата историческа съдба извървява един сложен път на развитие от погром към  победа, защото един единствен бунтовник се изправя сам срещу 300 души турци . А те панически се разбягват и уплашени се изпокриват ”кой де намери”, когато убиват предводителя им. Оказва се, че един български бунтовник е по-силен от свирепата и многочислена орда. Турците осъзнават своето поражение, защото не вземат за победен трофей главата на бунтовника, разбирайки, ”че смъртта на предводителя им я дава не тям”. Вазов противопоставя нравствено потисника и българските борци за свобода. Физически по-силният противник е обзет от паника, когато пред него се изправя човек с истински борбен дух, надделял над инстинкта за оцеляване. Ето как във финала на творбата зазвучава идеята, че в епоха на погром може да има победа, защото постъпката на бунтовника е истинска духовна   победа   над  физическата сила на поробителя. Удивени, турците виждат, че срещу тях се е изправил в битка само един „папаз -комита”. Свещеническото расо и четническата одежда се превръщат в символите на саможертвата. Юначеството се съчетава с духовното служене на идеала. Момъкът е изминал своя път към подвига, действително по своя воля той се превръща в „курбан” в името на народа си. И макар образът на Илийца  да не присъства в VІ част, ясно е, че без нейната помощ борецът за свобода не би бил победител. Българката е тази, която му вдъхва сили , помага му да не се чувства сам в борбата за свобода. Със своята жертвоготовност и смелост тази жена става причина за духовната победа в епохата на погром. Изправила се сама срещу робския страх на епохата, срещу родоотстъпничеството, Илийца се превръща в пазителка на националните ни ценности. В най-жестоки и мрачни времена българката е тази, която отстоява християнските и човешките добродетели, отстоява националното ни достойнство и стремежа към свобода. Докато има смели български майки да подкрепят народните синове, народът ни ще има сили да се противопоставя на робството. Писателят внушава, че силата и благородството на българката, нейната човечност постепенно трансформират поражението на една драматична и разнолика епоха в победа.

    Епилогът на разказа изявява Вазовия етичен и исторически оптимизъм. Вярата във възстановяването на Нова България се основава на разбирането за силата на добродетелта. Нравствената красота, духовната сила на човека творят чудесата в този свят, те сътворяват възкръсването на живота и на свободата. Така във финала на творбата зазвучава истината, че доброто винаги се възнаграждава с добро. Ето защо многопосочни са посланията на заглавието „Една българка”. То е обект на различни, понякога противоположни интерпретации и тълкувания. Спорът най-често се свежда до това дали то насочва към 1.обобщение за българския национален характер чрез образа на баба Илийца, или подчертава нейната 2.необикновеност и изключителност. Едно е безспорно – разказвачът е предпочел да озаглави своя разказ “Една българка”, а не  „Челопешката гора” преди окончателното му публикуване през 1902 година, за да заложи в него идеята за майката, християнката и българката, която в моменти на изпитания е готова на саможертва в името на своите деца. Този смисъл се допълва и от епиграфа на творбата “Аферим, бабо, машалла”, който извежда идеята за юнашката майка, позната и от други възрожденски творби. В патриархалните общества майката е пазителка на рода и живота. В историческото описание на епохата се  утвърждава самотата на Илийца , нейната изключителност. 2.Тя е една единствена българка, способна на духовен подвиг на фона на всеобщ страх, робско малодушие, предателство и родоостъпничество. Но постепенно се утвърждава и новото значение на числителното име „една”. Образът на Илийца прераства в 1.символ на българката изобщо. Тези послания се съдържат предимно в последната шеста част, чрез която се вижда въздействащата сила на българската майка. Тя преобразява историческото ни битие, тласкайки го от погром и предателство към победа и свобода.