Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.01.2011 15:35 - ІІІ част от разказа Една българка
Автор: aleko2009 Категория: Технологии   
Прочетен: 9216 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 04.12.2013 11:36


                                 „ ЕДНА БЪЛГАРКА ”

                                     / ­­­ІІІ част /

     В едно време разделно, време на героизъм и робски страх, време на прелом в нашата история, никой не може да остане безучастен към големите исторически събития.  Драматичните събития от епохата на погром разтърсват личния свят на всеки човек и го заставят да изяви позицията си. Затова съвсем естествено е и разказът „Една българка” да се превърне в средище на конфликти. Сблъсъкът в тази Вазова творба не е само между поробители и поробени. Даже този сблъсък сякаш най-малко е интересувал писателя. В търсене на устойчивите национални ценности Вазов показва как историческото ни битие се огъва между срамното и достойното, между позора и саможертвата. Убедителен и въздействащ пример за това е конфликтът между Илийца и калугера, разкрит в третата  част на разказа. В този епизод Вазов пресъздава сблъсъка между две житейски позиции -тази на егоиста и родоостъпника, и на човека, раздаващ се за другите.

   Трета част от разказа започва с нощен пейзаж. Писателят рисува тъмното було на нощта, спуснало се на Искърското дефиле. Епитетите „тъмното”,”черни”,”мрачни и намусени” създават мрачно и потискащо настроение. Има нещо зловещо и тревожно в безмълвната и спяща природа. Реката „жаловито” шуми, чува се „глух тътен”. Тишината е напрегната и сякаш подготвя за неочакваните препятствия, с които ще се сблъска Илийца. Нощният пейзаж не само пресъздава обстановката на действието, но и внушава потискащо, зловещо, тревожно настроение. Високо в планината, далеч от хората и от големите проблеми на епохата, спи и „манастирът, глух и пустинен”. Сякаш всички са заспали в тази черна робска нощ на народа. Една единствена будна българка хлопа по манастирската порта и сякаш буди заспалите съвести. Тя е единствена будна сред толкова спящи. С надежда и упование идва Илийца в манастира, но залостени се оказват вратите на божия дом за доброто и милосърдието. Това свято място трябва да е винаги отворено за човека, търсещ милост и спасение от бога. Това е храмът, който трябва да приюти болните и нещастните, но в манастира сякаш са забравили за това. Дълго ще чука Илийца по манастирската врата и дълго няма да й отварят. Божият дом от крепост на добродетелта се е превърнал в убежище за страхливци. Зад дебелите му зидове се крие един уплашен калугер. Неговата реч, накъсана и хаотична, издава огромния му страх и притеснение. Думите на калугера са  накъсани от паузи и натоварени с отрицание: ”Не пущам! Няма и игуменът сега….Нищо тука няма, нищо тука не оставям да припари…” Отрицателните глаголни форми/4/ и местоимения/2/ говорят за страх, паника и ужас. Всичко, което застрашава спокойното съществуване на калугера, е отречено и опасно. Опасна е и жената отвън, която буди нощната тишина. Тръгнала сама в нощта, водена от човешкия си и християнски дълг, Илийца се сблъсква с паниката и ужаса на един страхлив божи служител. За него еднакво опасни са и турците, и бунтовниците. Той изпитва истински ужас от възможността духът на историята да проникне зад дебелите стени на манастира. През вековете на турско робство манастирите са крепост на българския дух, но отец Евтимий не е от онези духовници, които подкрепят освободителното дело. Той със страх и презрение нарича борците за свобода „ония”, ”някои”, ”бунтаджиите”. Борбата за свобода му е чужда и далечна, опасна и непозната. Затова калугерът толкова дълго не се решава да отвори портата. В своя егоистичен свят за него най-важно е да запази жалкия си живот. Като че ли божията обител е предназначена единствено за неговото благополучие. Манастирът от крепост на доброто се е превърнал в убежище за страхливци. Затова монахът не сe и притеснява да посрещне Илийца с ругатни:”Да те вземат рогатите! Какво търсиш тука, Илийце!” В божия дом калугерът без никакъв срам говори за дявола. Страхът е заличил границите между доброто и злото в неговата душа. Старата жена, дошла в божия дом с упование да получи помощ и спасение, внезапно се сблъсква с егоизъм и страх. Калугерът е студен и безсърдечен човек, забравил за своя обет пред бога и пред хората. Негов дълг е да помага на болните и нещастните, на беззащитните, да дава упование и надежда. Но калугерът е забравил за това, воден от страха за жалкия си живот. Не го трогва фактът, че в тъмната нощ, в смутното време една старица с дете на ръце е дошла да търси милост и спасение от бога. Нищо не се докосва до студената му и безсърдечна душа, която остава равнодушна и към мъничкото детенце, ”жълто като восък”.Той с безразличие отвръща на старата жена: ”Какво ще му правя аз, ако е болно?” Оказва се, че в божия дом истински християнин е не калугерът, а една обикновена жена от народа. Безгранична е вярата й в божията милост и в  силата на молитвата. Калугерът чак е удивен от религиозността на Илийца: ”Ти няма нищо да направиш, но Господ може всичко.” Ето как на безверието се противопоставя вярата, на безсърдечието -любовта и всеотдайността. Студеният и бездушен божи служител с равнодушие възкликва, като поглежда към детето: ”Та то е умряло!” Той не вярва нито в човечността, нито в доброто, нито в бог, нито в силата на молитвата. Страхът е изпепелил у него всичко човешко и добро. За калугера грижовността и всеотдайността на челопеченката са лудост. Лудост е нейното упорство да спаси детето. Монахът  лицемерно прикрива страха си зад грижата за манастира: ”Луда си ти, караш ни да отваряме манастира посреднощ, да влязат бунтаджиите, да ни дойдат турците, да изпати манастирът!” Единствено сребролюбието се оказва по-силно от страха. Старата жена обещава да си плати за молитвата. Оказва се, че в божия дом за спасението и за църковния ритуал е нужно заплащане. Божият служител е по-жалък и духовно по-низък дори и от поробителя. Дори и хаджи Хасан ага не иска пари от Илийца, за да я превози с ладията. Тя успява да достигне до сърцето на поробителя, напомняйки му общочовешки ценности, каквито са любовта към децата и вярата в бога. Но за калугера единствено ценен е животът му, той е готов да продаде душата си за два гроша. Ето как божият служител се превръща в слуга на дявола. За него няма нищо свято и ценно, той „нетърпеливо” и с пренебрежение прочита молитвата за здраве, без да трепне сърцето му нито за миг от съчувствие.

    За Илийца е съвсем ясно колко жалък и страхлив е този човек, но тя е дала обет пред момъка. Чувства се длъжна да изпълни обещаното и да опита да намери помощ. Така на егоизма се противопоставя чувството за дълг на една обикновено жена от народа. Тя се опитва да припомни на калугера неговия дълг на божи служител и християнската му вяра:”Има едно нещо да ти обадя….Нали сме христиени…”. За старата жена общата вяра е достатъчен мотив, за да поеме обет пред четника, но у калугера това буди гняв и страх: ”Какво ще обаждаш и какви христиени?...........Не искам нищо да чувам, ни да ми обаждаш. Каквото знаеш, за себе си го знай.”Оказва се, че калугерът е не само слуга на дявола, но се е превърнал и в родоостъпник. У него не съществуват никакви християнски ценности, нито чувство за родова принадлежност. Свещеникът е образец за безнравственост и човешко падение със своя робски страх и коравосърдечие. Егоизмът и страхът са принудили калугера да направи избора на родоотстъпника. На този родоостъпник контрастира образа на Илийца с нейното чувство за християнски и родолюбив дълг. Сблъсъкът й с егоизма и родоостъпничеството не я разколебава, не я сломява и тя не се отказва от обета си. За калугера е лудост да помагаш на другите в това гранично време между робството и свободата. На неговата студенина и жестокост се противопоставят жертвеността  на Илийца, силата на майчинската й любов. Тази обикновена жена е истинска християнка, вярваща в силата на бог и на доброто. Тази вяра я крепи по пътя на нейния християнски, човешки и родолюбив дълг. 

    За Илийца има по-важни ценности от спасяването на нейния живот -тя е българка, майка и християнка. Затова отвръща категорично и непреклонно на калугера: ”Луда, не луда, ще вървя.” Разбрал, че тази жена крие опасна тайна, монахът бърза да я отпрати с думите: „ Хай, върви си…” С ругатни посрещат Илийца в божия дом, с грубост я изпращат. Зад гърба й се хлопва манастирската порта и челопеченката остава сама в тъмната и зловеща нощ. Сама остава Илийца в пътя съм към доброто и спасението. Устремена към божия дом с упование да получи помощ и закрила, старата жена се оказва излъгана . В божията обител тя не открива милосърдие и помощ, не получава разбиране и подкрепа, благословия в опасното, но благородно дело.

 

    




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: aleko2009
Категория: Изкуство
Прочетен: 2326726
Постинги: 167
Коментари: 4
Гласове: 517
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031