/ съчинение разсъждение върху първа и втора част от разказа “Една българка” от Иван Вазов/

УВОД: В разказа “Една българка” Вазов пресъздава една епоха, изпълнена с противоречия и драматизъм. В нея откриваме робски страх, малодушие, предателство, но  и борба  за свобода, порив към саможертва, героизъм. Драматичните събития от епохата на погром разтърсват личния свят на всеки човек и го заставят да изяви позицията си.  

ТЕЗА: Писателят поставя своята героиня баба Илийца  в епохата на изпитания, когато се оценява смелостта на човека и се проверява зрелостта му за свободата. В това разнолико време Вазов изгражда образа на героинята си чрез контраст с всеобщото робско малодушие и страх . Погромът и турската жестокост, страхът и предателството се превръщат в изпитания за смелостта и родолюбието на една българка. В размирната и смутна епоха  една обикновена жена от народа надмогва личното си страдание, за да помогне на борец за свобода. Сблъскала се с изпитанията на времето, с родоотстъпничество и страх, баба Илийца решава да прибере бунтовника у дома си.

ДОКАЗАТЕЛСТВО: В експозицията на разказа с типичната за своя стил историческа достоверност Вазов показва условията, в които ще протече сюжетното действие.  Уточняването на датата – 20 май 1876 година  - поставя повествованието в конкретна историческа рамка и включва малкия сюжет на разказа в големия сюжет на националноосвободителните борби. С няколко щриха повествователят очертава времето като неспокойно, бунтовно и преломно. Бунтът на юнаците в Балкана поставя на изпитание готовността на българите за свобода. Фактологичната истина за незрелостта за борба срещу поробителя е подчертана чрез поведението на хората от околните села. Страхът и робското примирение са затворили мъжете вкъщи. Гневно звучи обобщението на Вазов: “Повечето слабо знаеха какво става сега, а някои и нехаеха.”. Преломното изпитва героите и голяма част от тях не издържат на неговите предизвикателства. 
       Първата композиционна част очертава пространствената опозиция Балкан - поле. Горе, във високото пространство на Балкана, Ботевите четници умират със  смъртта на героите, а долу, в полето, тяхната саможертва остава неразбрана. Във времето на робски ужас  и потъпкана вяра подвигът и страданието в името на рода могат да бъдат приети  от една майка, една българка.
       Нейният образ е въведен в повествователната струя на разказа лаконично:” Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста – мъжка на вид”. Контрастът е основен похват за изграждане на портретната характеристика. Челопеченката се отличава от другите жени, които страхливо се разбягват от  грубостите на турците.  Инверсията “мъжка на вид” създава внушение за силната и волева натура на жената, зад чиито груби черти прозира женствеността и майчинството: тя държи в ръцете си дете.
           Истинските изпитания за баба Илийца започват тук, на брега на Искъра. Сцената е белязана от жестокост и грубост – единствените оръжия на поробителите.  Тяхната ожесточеност подлага на изпитание човешкото достойнство на старата жена. Демонстрацията на власт от страна на заптиета и уплашените писъци на лютибродчанки не я стъписват. Търпението, натрупано през годините на робството, я кара да понесе обидите към нея и внучето й /”червей”, /”магарице”, “гявурко”/ , за да постигне целта си и да премине през реката.
            Заради болното дете челопеченката е забравила за себе си  и с вяра в своя християнски бог търси път към сърцето на друговереца. Диалогът между нея и Хасан ага разкрива дълбокото упование на старицата в доброто у човека. Трогателно е напомнянето, че независимо от вярата си хората са равни пред съдбата на децата си. Тя не се бои да сподели със заптието, че в християнския храм молитвата за здраве може да спаси болното дете. И успява – друговерецът отстъпва пред силата на майчинското й чувство. Първото препятствие баба Илийца надмогва с добро – така, както повелява вярата й.
               Природната картина на реката в края на първия повествователен откъс е не само времеви ориентир, но и метафора на изпитанията, през които трябва да премине героинята. Образът на Искъра, мътен, “придошъл голям от дъждовете”, отпраща към митологичния образ на реката въобще като граница, която води към друг свят и е част от препятствията на героя. Докато във фолклорно-митологичното това препятствие се преодолява с помощта на вълшебни предмети, във Вазовия текст то е мотивирано от изключителната упоритост и нравствена сила на героинята.

Композиционният зиг-заг чрез ретроспекцията във втората част от разказа разкрива тайната на героинята. Преди истинската завръзка на сюжетното действие читателят отново е приобщен към тревогите на старата жена. Градацията “ не помогнаха нито бабешки лекове, ни баянета, ни хекимининът във Враца” характеризира усилията на старата жена да спаси живота на внучето си.  Дори когато то изглежда обречено, тя не се отчайва, а търси път за спасение в милосърдието на Божията майка.  Тези обстоятелства представят неочакваната среща с изтощения бунтовник от разбитата Ботева чета като изпитание за човещината и за предаността й към българския род.

Краткото портретно описание показва как старицата възприема непознатия.  Във въстаническата му униформа и в “бледото измахнато лице”  тя открива знаците на героичното и трагичното. В изгубения четник тя вижда българин и християнин като самата нея. Майчинското й сърце се изпълва със състрадание към клетника. В съдбата на непознатия тя открива съдбата на свое чедо и решава, че трябва да  помогне на изпадналия в беда. В основата на този избор стои съзнанието на героинята за принадлежност към една вяра: “Ние сме христиени”.  Вътрешната реч на селянката  разкрива разбирането й, че който прави добро, получава добро: “Беки и бог се умилостиви и поживи детето.” Спасението на българина, “тръгнал за християнска вяра курбан да става”, се превръща в дълг за Илийца и тя дава свещен обет пред своя Бог. Над всичко застава нейното милосърдие, което й дава сили да се бори с изпитанията на времето.  Финалът на епизода внушава това преображение чрез хипербола: “И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота”.
    ЗАКЛЮЧЕНИЕ: В композиционното единство на разказа “Една българка” художествената функция на първи и втори епизод е съсредоточена върху утвърждаването на българското във времето на исторически изпитания. Чрез образа на баба Илийца Вазов ориентира чувството милосърдие и доброта към семейството, рода, отечеството и показва старата жена като добра майка, добра  християнка, добра българка.