/съчинение разсъждение/

УВОД: Тежка и неравна е борбата за свобода, но онова, което я осмисля, е празника от победата. В своите творби Христо Ботев опоетизира порива към свобода и смърт, но единствено в стихотворението „На прощаване” той пресъздава първия ден на свободата. Така поетът утвърждава красотата на свободата, която единствена може да направи човешкия живот пълноценен.
ТЕЗА: Вълнуваща е представата на бунтовника за победното завръщане,което завладява със своята жизнерадост, пъстрота и  многоцветие.В първия ден на свободата покоряващ със своята красота е образът на юнаците. Лирическият герой вижда във въображението си народния празник, изпълнен с ликуване, признателност и цветя, с чувства на възторг и гордост от победата. На фона на всенародното щастие се откроява със своето очарование срещата между бунтовника и най-скъпите му същества- майка и либе. За революционера  няма истинско щастие от свободата без майчината целувка, която е прошка и благослов, без любовта и нежността на скъпата за сърцето девойка.
ДОКАЗАТЕЛСТВО: Бунтовникът нито за миг не изпитва колебание за своята съдба. Той приема саможертвата като дълг към свободата на народа. Но като всеки човек и лирическият герой мечтае да дочака  деня на свободата. Разбирайки колко мъка ще причини на своята майка, революционерът решава да й подари една светла надежда. Той  вдъхва на старата жена радост и оптимизъм, като разкрива и другия възможен изход от борбата - победното завръщане. Така поетът изгражда чрез антитеза двата основни образа в своето стихотворение – на смъртта и на победата. На майчиното страдание, на трагизма от юнашката смърт се противопоставят всенародния празник, ликуването от свободата. На черно-белите графични тонове, с които е нарисувана смъртта, контрастира пъстротата и многоцветието на празника. Многобагрен и разноцветен е онзи живот, в който има свобода. Така поетът утвърждава красотата на свободата, която единствена може да направи човешкия живот пълноценен. Единствената поетична творба на Ботев, в която той опоетизира победното завръщане , първия ден от доживяната свобода, е стихотворението „На прощаване”. Антитезата между смъртта и живота е подчертана чрез анафората „жив и здрав”. Това повторение прозвучава като ликуване и гордост от победата. Лирическият герой вижда себе си като вестител на свободата. Поетът откроява неговата горда фигура сред дружината от юнаци в стиховете:

Ако ли, мале, майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав с байряк във ръка,

под байряк лични юнаци,

напети в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и с саби -змии на кръстът…

       Образът на дружината е изграден в духа на хайдушката романтика. Подчертаната безглаголност насочва вниманието към външния вид на победилите юнаци. Епитетите „лични” и „напети” открояват физическата красота на момците, а това внушава красивите  им идеали и прекрасното в техния подвиг. Фолклорните епитети „иглянки пушки”, „саби -змии” идеализират образа на бунтовниците и изграждат ореола им на величие. Чрез постоянните епитети от хайдушките народни песни се внушава идеята за приемствеността в борбата. Но инверсиите „дрехи войнишки” и „левове златни” поставят друг исторически акцент върху образите. Те посочват, че момците не са хайдути, а принадлежат към друга епоха - на национално –освободителните борби. В тази фантазия за победното завръщане лирическият герой се любува на другарите си, на героичния си образ и изразява възторга си чрез риторическите обръщения и възклицания:

„….о, тогаз, майко юнашка!

    О, либе мило, хубаво!”

Възторгът на бунтовника се слива с чувствата и преживяванията на народа. Ботев рисува картината на народния празник чрез градация на чувството. Чувствата на ликуване и радост, на благодарност и признателност постепенно се засилват. Анафората на императивните глаголи „берете” „късайте” „плетете” и „да кичим” пресъздават стария български ритуал по посрещането на победителите. Народът изпитва огромна благодарност към юнаците, извоювали свободата му. Той закичва победителите с цветя, с китки, с бръшлян и здравец. Пъстротата на цветята засилва усещането за празничност. Сред многобагрието се откроява зеленият цвят на бръшляна и здравеца, зеленото е символ на надежда и вечност. Вечнозелените цветя внушават една от основните идеи на творбата -безсмъртна е борбата за свобода, вечен е подвигът на победителите.

  На фона на всенародния празник се откроява със своето очарование срещата на бунтовника с двете най-мили за него същества - майка и либе. Лирическият герой жадува да бъде посрещнат от майката с прегръдка и целувка по челото:

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко прегърни

и в красно чело целуни -

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

Целувката символизира така очаквания майчин благослов. С този ритуален жест поетът показва, че майката приема и подкрепя избора на своя син, приема неговия път на борба, свобода и смърт. Майката приема, че саможертвата е единствения път към свободата и победата. Кратък е мигът на щастие, но незабравимо е докосването до любимата жена. Сърцето на влюбения юнак „тупа” и „играе” от близостта на либето. Прекрасна е тази любовна сцена, изпълнена с нежност и съкровени чувства. В този миг се сливат в едно хармонично цяло дългът към народа и интимните трепети  на любовта. И сякаш Ботев внушава, че истинско щастие от свободата има само тогава, когато тя дарява радост на влюбените. Тази съкровена и интимна сцена разкрива богатството в характера на лирическия герой. Той е едновременно суров и решителен, нежен и любящ.

   Любовната сцена е рязко прекъсната. Майката и либето посрещат победителя не у дома, а на пътя, той не прекрачва прага на бащината къща. И това не е случайно -победното завръщане е кратък миг на радост. Борбата продължава до победния си край. Пътят до окончателната победа още не е извървян. Бунтовникът се връща от света на мечтите и прозренията за бъдещето отново в реалността:

Пък тогаз... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина...

  Пътят е един от основните символи в литературата. Обикновено той означава движение, познание, промяна и живот Последните стихове на поемата са прозрение за избрания път. Страшен, но славен е  пътят на бунтовника, той има  пространствени и времеви измерения.  Започва от дома, преминава през изгнанието и тежката емигрантска участ в чужбина. Това е път на духовното съзряване в чуждата страна. Но истинският  път на един бунтовник е в неговото завръщане у дома като борец за свобода, като защитник на народа си.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ:  В своето стихотворение „На прощаване” Ботев изгражда една ярка антитеза между смъртта и победата. Картината на извоюваната свобода е цената на кървавата и неравна битка. Поетът оставя на потомците си като послание красотата от първия ден на победата, за да им разкрие ценността на свободата. Цялата творба внушава, че  красив е само свят, в който човекът може да диша свободно. Само тогава човешката личност се реализира пълноценно.