/съчинение разсъждение/
УВОД: Ботевата поезия е заветът на едно революционно поколение към бъдещето на България. Лирическият герой от стихотворението „На прощаване”-бунтовник и емигрант- прави своя житейски избор с ясното съзнание, че битката с поробителя е неравна, кървава и жестока. Затова в решителния и съдбовен миг, преди да поеме по пътя на борбата, лирическият герой отправя своето нравствено послание към следващото поколение борци.
ТЕЗА: Бунтовникът оставя като свой завет на братята си посланието „силно да любят и мразят”.Това е завещанието на бореца за свобода, който вярва, че саможертвата му ще има смисъл само ако неговата смърт бъде пример за следващите поколения и те се превърнат в продължители на делото му. Затова той завещава своя борчески подвиг, превърнал се във вечност и безсмъртие. Но в завета към братята си лирическият герой отправя и своето послание за вярност към отечеството, любов към родината и омраза към поробителя. Той завещава своя свободолюбив и бунтовен характер, непокорния си дух.
ДОКАЗАТЕЛСТВО: Бунтовникът възлага важна историческа мисия на своята майка -да се превърне в мост между две поколения. Майката съхранява и пренася във времето родовата памет, тя е възпитала непокорния и свободолюбив дух на сина си, затова тя трябва да предаде неговия борчески завет и на другите си синове. Това послание към майката е разкрито в стиховете:
…. но иди, майко, у дома
и с сърце всичко разкажи
на моите братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали ,
но брат им падна загина….
Бунтовникът завещава на своите братя 1. идеалите си за свобода и правда. За лирическия герой няма истинска свобода без справедливост. Затова братята трябва „силно да любят и мразят” -омразата е насочена към поробителя и към изедниците на народа. Това послание се съдържа в стиховете:
„...затуй че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!”
Ето защо и спиралните повторения на израза „за правда” във финалните стихове утвърждават справедливостта като висша ценност наред със свободата. Това са идеали, за които героят е готов, без да се замисля и колебае, да се пожертва:
“.....умря сиромах за правда
за правда и за свобода....”
Затова те са важен елемент от завещанието на бунтовника към неговите братя.
Лирическият герой осъзнава, че борбата изисква жертви и пътят към свободата преминава през саможертвата. Затова в стихотворението два пъти е повторен стихът:
„….аз може млад да загина…”
Ето защо бунтовникът оставя като завет на братята си и своята 2.смърт -подвиг. Юнашката гибел не е страшна, грозна и отблъскваща ,а романтична и извисена. Чрез пространствените образи на скалите, на орляците се постига внушението за възвишеност, извисеност, за духовна непобеденост, за красота на идеалите. Ботев поставя въпроса за истинската победа -това е духовната победа, юнакът умира непобеден, защото и в гибелта може да има победа.
В смъртта си бунтовникът се слива с Балкана и Земята. Неслучайно поетът е използвал спиралните повторения на думите ”да помнят”, “по скали” и ”в земята”. Там високо в Балкана загива борец за свобода и орловите гнезда се превръщат в символ на духовна непобеденост. Юнашката гибел е единствено физическа смърт, но остава посланието на поета, че безсмъртен е подвигът и примерът на бунтовника. Графичните черно-бели тонове внушават трагизма в смъртта. Черна е земята, черни са и кървите на загиналия юнак. Бели са скалите и костите му, а бялото се свързва с възвишеност и свободолюбие. Ето как Ботев очертава идеята за рoмантиката, за възвисеността на юнашката смърт. Там където имa памет, няма забрава, няма и смърт. Умирайки в жестока битка, юнакът завинаги се слива с безсмъртния Балкан и вечната българска земя. Ето как смъртта му се превръща в частица от вечността. Юнашката гибел се преобразява в безсмъртие. Акцентът в юнашката смърт пада единствено върху физическия акт, защото Ботев утвърждава идеята за приемствеността в борбата. Той изгражда символите на битката -пушката и сабята- чрез спиралното повторение ”пушката”. 3.Оръжието трябва да бъде наследено от братята, защото то носи духа на непокорството му и ще напомня за саможертвата му. Поетът рисува борбата като поздрав и милувка. Метафоричните глаголи “поздравят” и “помилват” пресъздават жестокия и неравен бой като нещо романтично и възвишено. Борбата не е страшна и отблъскваща. Тя е свята, защото е надмогнато примитивното чувство за мъст и е посветена на свободата и правдата. Глаголите „ да помнят”, „ да търсят”, „ дано найдат” са ярка илюстрация за приемствеността в борбата. Братята трябва да продължат тази борба, защото само тогава смъртта на юнака няма да бъде безсмислена и напразна.
Бунтовникът е не само суров и решителен, но нежен и състрадателен. Той разбира, че майката може никога да не превъзмогне болката от смъртта му. Затова бунтовникът рисува и другия начин да бъде предаден неговия борчески завет. Това е юнашката песен, която народът ще запее след неговата смърт. Революционерът вярва, че гибелта му няма да остане неразбрана. Тя ще бъде възпята в песен и по този начин ще бъде превърната в пример за следващите поколения борци. Вечен е народът, безсмъртни са неговите песни, това е и начинът подвигът на юнака, загинал в борба за свобода, да бъде обезсмъртен. Тази песен ще чуят неговите “ братя невръстни”:
“...защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина..”
Борческият завет на бунтовника ще достигне до неговите братя чрез песента на народа. Но невръстните синове ще разберат колко мъка причинява смъртта на близките. Те ще осъзнаят контраста между “туй хоро весело” и мъката на майка и либе. Затрогваща е тази сцена, в която лирическият герой дава израз на своите лични и съкровени чувства към най-близките хора. В този миг той сякаш осъзнава, че пътят на борбата е страшен точно защото причинява страдание на тези, които обича. Бунтовникът вярва, че у братята ще пламне негодувание и жажда за мъст. Той им завещава не само своите светли идеали, своя подвиг и битката, но и непокорния си свободолюбив дух. Лирическият герой вярва, че братята ще наследят мъжествения му и силен характер:
“...и кога майко пораснат,
като брата си ще станат
силно да любят и мразят...”
Заветът на бунтовника изразява огромното му желание братята не само да продължат борбата, но и 4.да наследят силните му чувства на любов и омраза. Само човек, който обича силно родината, близките и народа си, може да изпитва вътрешна потребност да се бори за тяхното щастие и свобода. Омразата към поробителя и неправдите ще пробуди у невръстните братя борческата им готовност.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Не само посланията на бунтовника към братята му, но и цялото стихотворение „На прощаване” е един завет към идните поколения. Чрез своята творба Христо Ботев ни завещава непреходни ценности и идеали. Той оставя в народната памет идеята за свободата в нейното духовно измерение, изгражда чрез стиховете си онези родови ценности, без които днес трудно можем да осмислим националната си принадлежност. А чрез образа на своя лирически герой изгражда нравствената мярка за истинския българин.
