,,БЪЛГАРИЯ ЦЯЛА СЕГА НАЗИ ГЛЕДА”

/съчинение разсъждение върху одата ,,Опълченците на Шипка “от Иван Вазов/

УВОД Истински подвиг е да избереш смъртта в името на свободата пред срамното и недостойно бягство. Героичната изява на българските опълченци намира творческото си безсмъртие в одата на Иван Вазов. Поетът има предпочитание към художественото пресъздаване на драматични периоди от нашата история, към миговете на изпитание за националния ни дух и идеали. Такова изпитание е боят при прохода Шипка. На третия, най-критичен ден от битката Вазов посвещава одата си ,,Опълченците на Шипка”. В мига на погрома опълченците изричат паметните думи: ”България цяла сега нази гледа…”Какво означават те?

ТЕЗА В неравния бой срещу физически по-силен противник опълченците се сражават смело и самоотвержено. Те не предават позициите си и своите светли идеали. В мига на физическото поражение българите съзнателно избират смъртта пред срамното предателство и бягство. Този избор е истинския духовен подвиг на българските орловци, те умират гордо с песен, не предавайки свободата като висш идеал за нашия народ. Саможертвата им се превръща в пример пред народ и родина. Така те доказват пред целия свят, че сме достойни за свободата си, щом умираме за нея. В мига на духовния си подвиг опълченците се сливат с вечния Балкан, който обезсмъртява саможертвата им, превръща я в легенда и в пример за следващите поколения.

ДОКАЗАТЕЛСТВО Иван Вазов неслучайно изобразява в одата ,,Опълченците на Шипка” последния, трети ден от защитата на прохода. Това е най-критичният миг от битката, защото неравновесието на силите е най-явно изразено. Огромни са турските пълчища, те са изобразени като ,,гъсти орди”, ,, талази”, ,,вълни”. Поетът подчертава колко грандиозно е сражението , пресъздавайки го хиперболизирано, сякаш в него участва и цялата природа, целият Балкан:
,,...Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.”
Опълченците са сравнени с ,,шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”.Защитниците на върха са малобройни. Сякаш долавяме ужаса от неравностойния бой в стиха:
,,Пристъпи ужасни!”
Контрастът между турци и опълченци е подчертан и чрез пространственото им разположение. На турците принадлежи ,,урвата дива” , а българите са горе, на ,,върха”. Поетът пресъздава умело динамиката на битката чрез редуването на атака и отбрана, чрез пространствения контраст. Но пространствените образи постепенно разширяват своето значение и добиват преносен смисъл. Сливането на борците с върха на планината внушава високия им идеализъм, нравствената им възвишеност и отговорност пред отечеството.
За това говори метонимията в стиха:
,,Върхът отговори с други вик: ура!”
Метонимията внушава по един образен и въздействащ начин какво вдъхновява опълченците в техния бой. Това е жаждата да докажат, че няма да предадат прохода, няма да предадат своите национални идеали. Защитавайки прохода, опълченците разбират ,че носят отговорност пред цялата родина. Затова в мига на физическото поражение те не падат духом. Усетили ледения лъх на погрома, борците придобиват нови сили. Вазов сгъстява напрежението и трагизма със стиховете:
Три дни веч се бият, но помощ не иде
отникъде взорът надежда не види
и братските орли не хвърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно , без страх....
Така се сгъстяват трагичните предчувствия и усещането, че българите ще претърпят поредното си физическо поражение в историята ни. За поета е много важно да покаже какъв ще е отзвукът в душите на опълченците от това поражение. Ще го приемат ли те, ще се примирят ли с него? В този решителен миг на изпитание думите на генерал Столетов припомнят на героите дълга им към отечеството:
,,На вашата сила царят повери
прохода ,войната и себе дори! ”
Героите усещат величието на своя дълг, те се чувстват обвързани със съдбата на шипченския проход , на цялото отечество, със съдбата на народа.
В този величав миг на изпитание Балкана обвързва в едно цяло опълченците , върха и България. Това ясно е разкрито в стиховете:
България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре
ако би бегали: да мрем по-добре!
Опълченците осъзнават, че тяхното поведение е пример за всички българи. Те показват как се брани свободата. В този миг на духовен подвиг високият връх, България и опълченците се превръщат в едно цяло. Бранителите на върха сливат съдбата си с Балкана и с родината. В мига на погрома опълченците добиват решимост чрез смъртта да докажат своята духовна непобедимост, свободолюбие, твърдост, непреклонност . Високият връх се превръща в символ на техния възвишен и чист идеал - свободата. Само свободният човек може гордо и достойно да умре за националната независимост. Високият връх става символ и на тяхната висока отговорност пред родината. Опълченците знаят, че със своята саможертва защитават достойнството на родината и това се превръща в тяхно вдъхновение. Героите осъзнават , че със своята саможертва ще докажат ,,пред цяла вселена”, пред цял свят, че сме достойни за свободата си, защото сме я извоювали с кръв. Тази свобода не е дар, защото дори в смъртта си борците остават непобедени. Те продължават да носят у себе свободата, която дори и смъртта не може да им отнеме. Така образът на вековната планина се превръща в символ на вечните ни национални ценности .Ето какво вдъхновява опълченците да вземат решение за горда саможертва -това е дългът им към отечеството и ясното съзнание за примера , който дават пред цял народ. Вазов отново засилва усещането за физическа гибел. Оръжието се свършва, но с това не се изчерпва волята им за свобода. Изправени на ръба на поражението, опълченците с нова ярост се хвърлят в боя. Героично и тържествено зазвучават стиховете:
,,Всяко дърво меч е, всякой камък- бомба,
всяко нещо –удар, всяка душа- плам.”
Безглаголните изречения засилват усещането за напрежение, сгъстяват драматизма.
Повторителната употреба на обобщителните местоимения подчертава волята на шипченци за подвиг и съзнателна саможертва, за отстояване на всяка цена порива към свобода и национална независимост. Но мъртвата материя сякаш оживява от душевния плам на борците. Напрежението се сгъстява, градацията на героичното се възвисява в стиховете:
,,Камъне и дърве изчезнаха там.”
И в този миг шипченците започват да се сражават с труповете на мъртвите си другари. Нарушен е естественият порядък на света - унищожена е границата между живата и мъртвата материя. Живот и смърт се сливат в едно, за да служат заедно на борбата за свобода. Сливането им отвежда към представата за безсмъртие- безсмъртна е тази духовна победа. И физически силните турци изтръпват от ужас. Те не могат да повярват в това , което виждат-,,ведно да се бият живи и умрели”. Страхът на поробителя е неговото признание за това кой е истинският победител в двубоя. В този миг опълченците извършват нещо нечувано- умират с песен. Непреклонността и твърдостта на шипченските борци отново е внушена чрез сравнение със скалите на Балкана и чрез метафоричния епитет ,,железни си гърди” в стиховете:
,,...героите наши, като скали твърди,
желязото срещат с железни си гърди...”
В своята смърт опълченците се извисяват до един висок и безсмъртен подвиг.
Поетът съвсем съзнателно , рязко и категорично замлъква, след като казва, че ,,Радецки пристига със гръм”. Историята показва, че оттук нататък турците са отблъснати и проходът е запазен. Вазов мълчи по този въпрос. Апосиопезата ясно показва отказът на поета да говори за физическата победа на опълченците, защото е важен не резултатът от битката. Важни са скритите духовни и морални подбуди за действията на героите, важно е онова ,което ги вдъхновява за подвиг и битка. Поетът е разкрил героизма на опълченците, които в смъртта си остават непобедени. Той е показал, че саможертвата им защитава националната ни чест и достойнство, защото щом един народ е готов да умре за свободата си, той е достоен за нея. Вазовият спор с историята е приключен. Той е доказал, че в една загубена битка може да има духовна победа. Защото истинската победа е не физическият успех, а духовният подвиг.
Опълченците защитават достойнството на цял един народ. Тяхното поведение е пример за всички българи. Те показват как се брани свободата. В този миг на духовен подвиг високият връх, България и опълченците се превръщат в едно цяло. Бранителите на върха сливат съдбата си с Балкана и с родината. Така образът на Балкана в мига на духовния подвиг се превръща в символ на техния възвишен и чист идеал - свободата. Само свободният човек може гордо и достойно да умре за националната независимост. Високият връх става символ и на тяхната висока отговорност пред родината. Опълченците знаят, че със своята саможертва защитават народа и родината. Образът на Балкана обвързва в едно съдбата на връх Шипка с участта на опълченците и със съдбата на целия български народ. Опълченците осъзнават , че със своята саможертва ще докажат ,,пред цяла вселена”, пред цял свят, че сме достойни за свободата си, защото сме я извоювали с кръв. Тази свобода не е дар, защото дори в смъртта си борците остават непобедени. Те продължават да носят у себе свободата, която дори и смъртта не може да им отнеме. Така образът на вековната планина се превръща в символ на вечните ни национални ценности .

ЗАКЛЮЧЕНИЕ Одата ,,Опълченците на Шипка” е поетическата равносметка на Вазов за драматичната ни национална съдба. Въпреки историческите поражения творбата изгражда легендарния образ на един чутовен подвиг, който измива срама от робството. Сливайки в едно художествено цяло героизъм , легенда и Балкан , поетът ни завещава гордост от достойно отстояваната свобода. Творбата отправя като безсмъртно послание към идните поколения вдъхновението на опълченците за чутовния им подвиг- това е вярното и безкористно служене на отечеството с цената на собствения живот.



КОЕ ВДЪХНОВЯВА ОПЪЛЧЕНЦИТЕ В БОЯ ЗА ПРОХОДА ШИПКА
/съчинение разсъждение върху одата ,,Опълченците на Шипка “от Иван Вазов/


Героичната изява на духовно силните личности намира творческото си безсмъртие в творбите на Иван Вазов-съвременник на величава епопея. Поетът има предпочитание към художественото пресъздаване на драматични периоди от нашата история, към миговете на изпитание за националния ни дух и идеали.Такова изптание е боят при прохода Шипка.На третия, най-критичен ден от битката, Вазов посвещава одата си ,,Опълченците на Шипка”.

Опълченците самоотвержено се сражават в един жесток и неравен бой срещу физически много по-силен противник. Но в битката те са вдъхновени от любовта си към родината, от желанието да защитят нейната свобода и достойнството ни на българи. Със саможертвата си шипченци доказват, че сме достойни за националната си свобода, защото народ, който умира за нея, заслужава да се нарече свободен.Опълченците избират гордата смърт,защото съзнават ,че тя е пример пред цял народ как се защитават национална чест и национални идеали.Това ги вдъхновява да се бият смело и да умират с песен, но да не предадат българската свобода.


Иван Вазов неслучайно изобразява в одата ,,Опълченците на Шипка” последния , трети ден от защитата на прохода.Това е най-критичният миг от битката, защото неравновесието на силите е най-явно изразено.Огромни са турските пълчища, те са изобразени като ,,гъсти орди”, ,, талази”, ,,вълни”. Поетът подчертава колко грандиозно е сражението , пресъздавайки го хиперболизирано, сякаш в него участва и цялата природа, целият Балкан:
,,....Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.”
Опълченците са сравнени с ,,шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”.Защитниците на върха са малобройни.Сякаш долавяме ужаса от неравностойния бой в стиха:
,,Пристъпи ужасни!”
Контрастът между турци и опълченци е подчертан и чрез пространственото им разположение. На турците принадлежи ,,урвата дива” , а българите са горе, на ,,върха”. Поетът пресъздава умело динамиката на битката чрез редуването на атака и отбрана, чрез пространствения контраст. Но пространствените образи постепенно разширяват своето значение и добиват преносен смисъл. Сливането на борците с върха на планината внушава високият им идеализъм, нравствената им възвишеност и отговрност пред отечеството.
За това говори метонимията в стиха:
,,Върхът отговори с други вик: ура!”
Метонимията внушава по един образен и въздействащ начин какво вдъхновява опълченците в техния бой. Това е жаждата да докажат, че няма да предадат прохода, няма да предадат своите национални идеали.Защитавайки прохода, опълченците разбират ,че носят отговорност пред цялата родина. Затова в мига на физическото поражение те не падат духом. Усетили ледения лъх на погрома, борците придобиват нови сили. Вазов сгъстява напрежението и трагизма със стиховете:
Три дни веч се бият,но помощ не иде
отникъде взорът надежда не види
и братските орли не хвърчат към тях.
Нищо.Те ще паднат, но честно , без страх....
Така се сгъстяват трагичните предчувствия и усещането, че българите ще претърпят поредното си физическо поражение в историята ни.За поета е много важно да покаже какъв ще е отзвукът в душите на опълченците от това поражение. Ще го приемат ли те, ще се примирят ли с него? В този решителен миг на изпитание думите на генерал Столетов припомнят на героите дълга им към отечеството:
,,На вашата сила царят повери
прохода ,войната и себе дори! ”
Героите усещат величието на своя дълг, те се чувстват обвързани със съдбата на шипченския проход , на цялото отечество, със съдбата на народа.
В този величав миг на изпитание Балканът обвързва в едно цяло опълченците , върха и България. Това ясно е разкрито в стиховете:
България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре
ако би бегали: да мрем по-добре!
Опълченците осъзнават,че тяхното поведение е пример за всички българи.Те показват как се брани свободата. В този миг на духовен подвиг високият връх, България и опълченците се превръщат в едно цяло. Бранителите на върха сливат съдбата си с Балкана и с родината. В мига на погрома опълченците добиват решимост чрез смъртта да докажат своята духовна непобедимост, сводолюбие,твърдост ,непреклонност . Високият връх се превръща в символ на техния възвишен и чист идеал - свободата.Само свободният човек може гордо и достойно да умре за националната независимост. Високият връх става символ и на тяхната висока отговорност пред родината. Опълченците знаят, че със своята саможертва защитават достойнството на родината и това се превръща в тяхно вдъхновение. Героите осъзнават , че със своята саможертва ще докажат ,,пред цяла вселена”, пред цял свят,че сме достойни за свободата си, защото сме я извоювали с кръв. Тази свобода не е дар, защото дори в смъртта си борците остават непобедени. Те продължават да носят у себе свободата, която дори и смъртта не може да им отнеме.Така образът на вековната планина се превръща в символ на вечните ни национални ценности .Ето какво вдъхновява опълченцзите да вземат решение за горда саможертва-това е дългът им към отечеството и ясното съзнание за примера , който дават пред цял народ. Вазов отново засилва усещането за физическа гибел.Оръжието се свършва, но с това не се изчерпва волята им за свобода. Изправени на ръба на поражението, опълченците с нова ярост се хвърлят в боя. Героично и тържествено зазвучават стиховете:
,,Всяко дърво меч е,всякой камък-бомба,
всяко нещо –удар, всяка душа-плам.”
Безглаголните изречения засилват усещането за напрежение, сгъстяват драматизма.
Повторителната употреба на обобщителните местоимения подчертава волята на шипченци за подвиг и съзнателна саможертва, за отстояване на всяка цена порива към свобода и национална независимост.Но мъртвата материя сякаш оживява от душевния плам на борците. Напрежението се сгъстява, градацията на героичното се възвисява в стиховете:
,,Камъне и дърве изчезнаха там.”
И в този миг шипченците започват да се сражават с труповете на мъртвите си другари.Нарушен е естественият порядък на света - унищожена е границата между живата и мъртвата материя.Живот и смърт се сливат в едно, за да служат заедно на борбата за свобода. Сливането им отвежда към представата за безсмъртие-безсмъртна е тази духовна победа. И физически силните турци изтръпват от ужас.Те не могат да повярват в това , което виждат-,,ведно да се бият живи и умрели”. Страхът на поробителя е неговото признание за това кой е истинският победител в двубоя. В този миг опълченците извършват нещо нечувано-умират с песен. Непреклонността и твърдостта на шипченските борци отново е внушена чрез сравнение със скалите на Балкана и чрез метафоричния епитет ,,железни си гърди” в стиховете:
,,...героите наши, като скали твърди,
желязото срещат с железни си гърди...”
В своята смърт опълченците се извисяват до един висок и безсмъртен подвиг.
Поетът съвсем съзнателно , рязко и кагерочино замлъква, след като казва, че ,,Радецки пристига със гръм”. Историята показва,че оттук нататък турците са отблъснати и проходът е запазен. Вазов мълчи по този въпрос. Апосиопезата ясно показва отказът на поета да говори за физическата победа на опълченците, защото е важен не резултатът от битката. Важни са скритите духовни и морални подбуди за действията на героите, важно е онова, което ги вдъхновява за подвиг и битка. Поетът е разкрил героизма на опълченците, които в смъртта си остават непобедени.Той е показал, че саможертвата им защитава националната ни чест и достойнство, защото щом един народ е готов да умре за свободата си,той е достоен за нея. Вазовият спор с историята е приключен. Той е доказал,че в една загубена битка може да има духовна победа. Защото истинската победа е не физическият успех, а духовният подвиг.

Одата ,,Опълченците на Шипка”е поетическата равносметка на Вазов за драматичната ни национална съдба. Въпреки историческите поражения творбата изгражда легендарния образ на един чутовен подвиг, който измива срама от робството. Сливайки в едно художествено цяло героизъм , легенда и Балкан , поетът ни завещава гордост от достойно отстояваната свобода.Творбата отправя като безсмъртно послание към идните поколения вдъхновението на опълченците за чутовния им подвиг-това е вярното и безкористно служене на отечеството с цената на собствения живот.