Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.12.2018 14:24 - Идеалите на българските хъшове в речта на Странджата
Автор: aleko2009 Категория: Изкуство   
Прочетен: 184 Коментари: 0 Гласове:
1



 Какви идеали на българските хъшове разкрива в речта си Странджата                          

                            

                /отговор на литературен въпрос/

 

УВОД: В повeстта  „Немили- недраги”  Иван Вазов е изобразил своите герои – българските емигранти - в два плана - принизено - житейски и героико -романтичен. Тежкият, унизителен живот в чужбина неусетно деформира народните поборници и те издребняват. Единствено Странджата, старият знаменосец, не се поддава на принудителното бездействие, на несретата и битката за физическо оцеляване. Странджата е единственият образ, изграден само в романтико - героичен план, затова той е духовен наставник  на всички хъшове.

ТЕЗА: Речта му се превръща в идейно  -  емоционална кулминация на повестта. Тя припомня на хъшовете техните възвишени и чисти идеали-жертвоготовното и всеотдайно служене на родината, безкористния им патриотизъм. Знаменосеца връща самоуважението на своите братя, като им припомня  родолюбието, на което  посвещават живота си. Висша ценност за българските емигранти е свободата, в името на която те са готови да пожертват себе си. С много съчувствие и разбиране се отнася Знаменосеца към настоящата унизителна участ и принудително бездействие на емигрантите. Духовният баща на хъшовете с историческа прозорливост и мъдрост разкрива един нов смисъл в мъченичеството им  - то е свята жертва пред олтара на българската свобода. Странджата вдъхва на своите събратя борчески оптимизъм и вяра, че скоро отново ще бъдат полезни на отечеството и ще намерят смъртта си в героична битка.

ДОКАЗАТЕЛСТВО

Идейно-емоционална кулминация на повестта “Немили-недраги” е развълнуваното слово на Странджата в трета глава. Постепенно творецът ни води към този най-вълнуващ епизод от творбата. Описвайки мъченическата участ на българските емигранти, тяхната изолация в чуждата страна, писателят постепенно разкрива драмата на българския хъш, принуден да се бори всеки ден за физическото си оцеляване. Но най-голяма болка за тези героични народни синове е принудителното им бездействие. Родени за бурите на битките, сега борците са принудени да бездействат. Този живот постепенно ги деформира. Те огрубяват, освирепяват, издребняват. Често пъти невинните спорове се превръщат в люти кавги. Тогава хъшовете губят контрол над чувствата си, оставят се на примитивните си емоции. Така се формира една нова същност у емигрантите - принизено-житейската.  Когато е засегнато достойнството на хъша, той се защитава с оръжие.  Кавгата прераства във физическа саморазправа. Единствен Странджата може да успокои хъшовете с мъдрите си и тактични думи, единствен той може да им вдъхне сили . Развълнуваното слово на стария знаменосец припомня на емигрантите чистите им и възвишени идеали, славното минало, героичните битки в Балкана. Знаменосецът подсеща своите братя, че сраженията им не са били напразни, защото хъшовете са изпълнили дълга си на будители. Със своите борчески дела героите са помогнали на народа да се освободи от робската психика. Тези думи вдъхват гордост на клетите емигранти. Странджата напомня на хъшовете техния чист и  безкористен патриотизъм. Единствена отплата за тях е свободата на родината: „Ние се жертвуваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде освобождението на България...” Знаменосецът не само припомня светлите идеали на българските хъшове, не само възвръща тяхното достойнство и себеуважение. Той проявява дълбоко разбиране и съчувствие към мъченичеството им в тази чужда земя. Странджата сам преживява тежко глада, мизерията, несретата и пренебрежението на обществото. Но той знае, че това, което най-много мъчи хъшовете, не са бездомността и гладът, а принудителното бездействие. Хъшовете са силни и  героични натури. Те са действени личности, създадени за героични подвизи, а  не за унизителен и жалък живот. Със своите думи старият хъш докосва незарасли  душевни рани. Той вижда ясно, че безличното съществувание в чуждата страна променя хъшовете, те издребняват и огрубяват, у тях се проявява една нова – принизено-житейска същност. Често забравят за своите светли идеали, за общата си братска участ. Ето защо този духовен  баща и наставник на емигрантите проявява разбиране към своите събратя и никога не ги осъжда. Той умее да им съчувства, да изразява  състраданието си, споделяйки с тях своите собствени болки:  „…мъчно е и за мене със старите кокали и с болните гърди да шътам и да върша тия работи, аз, дето едно време носех левското знаме, аз, храбрият Странджа, тая ръка сега държи лъжицата! Станахме баби….Ах, братя мили!...”  За стария хъш също е трудно да понесе бездействието в мизерната кръчмица. Вместо да се бие в Балкана, той шъта и държи лъжицата. Странджата посочва на хъшовете двата образа – символи на емигрантския живот: лъжицата – символ на бездействието и знамето – символ на героичното. Неговата болка и мъка докосват душите на всички хъшове, затова те стават прави и мълчат, трогнати от мъдрите му и разбиращи слова. Ето защо  Странджата е най-уважаван и почитан сред хъшовете, ето защо той е духовен баща на всички емигранти.

 В своето слово знаменосецът вдъхва нови сили на събратята си. Той достига до историческо прозрение за мисията на българския хъш. Мъченическо е настоящето на хъшовете. Те страдат, гладуват, унижават се в чуждата страна. Но това страдание е свято, защото е в името на народа, отечеството и свободата. Ето как Странджата разкрива, че героично е не само миналото на хъшовете, но и тяхното настояще. В това е историческата мисия на българския хъш -да страда и да се мъчи в името на своя народ. Своето историческо прозрение знаменосецът  разкрива с думите: ”България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик.”  Знаменосецът припомня на своите събратя, че свободата се извоюва с жертви. Да си жертва в името на народа си, е свещен дълг и гордост. Затова хъшовете трябва да се гордеят, че със своето мъченичество са нужната за свободата жертва. Такъв е смисълът на думите: „Народ без жертви не е народ.” Със своята доброволна саможертва хъшовете защитават честта и достойнството ни на българи. Така  те отстояват  правото ни да се наречем свободни. Щом един народ може да страда за свободата си, той е достоен за нея, той я заслужава. Тези слова на Странджата са кулминация в повестта, защото разкриват новия смисъл на мъченичеството в чуждата страна- това мъченичество е героизъм и святост. И в това е историческата мисия на българския хъш - със своята доброволна жертва емигрантите доказват, че не сме робски народ.

    Старият знаменосец вдъхва нови сили и оптимизъм на своите събратя. Той е убеден, че скоро ще се сбъдне мечтата на всеки хъш да участва в битка. Принудителното бездействие е  мъртвото време между отминали боеве и бъдещи подвизи.  Всички хъшове живеят и страдат с надеждата, че това бездействие е временно. Затова оптимистично и вдъхновяващо прозвучават думите на Странджата: ”И ще умрем със слава и борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България!” Да умре в битка,  е заветната мечта на всеки хъш. Така Странджата възвръща борческия оптимизъм на своите другари, дава им сили да понесат по-лесно бездействието и унизителното ежедневие.

  Със своята реч Странджата възвръща на хъшовете тяхната истинска героико-романтична същност. Той връща самочувствието им, техния чист  идеализъм, припомня им, че са истинските патриоти и герои на българската свобода. Със своите думи знаменосецът отмива от душите на хъшовете наслоенията на тежката действителност, пречиства ги, възвисява ги: „Едно внезапно разбуждане на духовете се забележи. Всичките тия лица, одеве груби и свирепи, изведнъж се обляха с някакво изражение на благородство и решителност.”  Речта на най-стария хъш превръща тези освирепели и издребнели хора в едни  „висши същества”. В душите им се събуждат възпоминанията от славните битки, оживяват героичните им дни в  Балкана. Силни чувства изпълват душите им, вълнуват и повдигат гърдите им. Вазов казва:  „Трябваше тия силни вълнения да намерят един изход, за да се излеят из стеснените и разтупани гърди на юнаците. И гръмна песента: „Тръба звучи, Балкан стене...”

Силен е контрастът между безличното, жалко настояще и възвишените романтични чувства. Странджата събужда героичното у хъшовете и затова песента е съвсем естествена реакция на въодушевлението. Тази бунтовна песен, израз на борчески устрем, на непрекършено желание за вярно служене на отечеството, изпълва малката мизерна кръчмица и се излива на улицата. Бунтовните думи на песента действат ”като сладък балсам въз душевните рани на скитниците.” Тази песен окрилява хъшовете, лекува душевните им рани, пречиства и възвисява душите им.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

 Със своята реч Странджата възвръща идеализма на хъшовете, припомняйки им техните борчески стремежи, възвишени пориви и истинската им героична същност. Вълнуващото слово на стария знаменосец влиза в диалог с Вазовите съвременници за истинските национални стойности и духовните ценности на един народ. Повестта дава пример  на поколенията  как се отстояват честта и достойнството на един народ чрез доброволно мъченичество и себеотричане.

 




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: aleko2009
Категория: Изкуство
Прочетен: 1645250
Постинги: 163
Коментари: 4
Гласове: 509
Календар
«  Януари, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031