І част
Разказът „Една българка” поставя деликатната тема за светлото и тъмното в българския национален характер. Иван Вазов разкрива умението си да покаже как в сблъсъка, в конфликта се ражда истинският подвиг. Първата част на творбата е експозиция на сюжетното действие. Уточняването на датата – „20 май 1876 година” - поставя повествованието в конкретна историческа рамка и включва малкия сюжет на разказа в големия сюжет на национално - освободителните борби. С няколко щриха повествователят очертава времето като неспокойно, бунтовно и преломно. Експозицията ни въвежда в историческата епоха на погром. Вазов не само бележи деня, в който ще се развие сюжетното действие, но очертава характера на епохата. Това е време на прекършен порив към свобода, на разбити надежди, ден, в който пада пронизан във Врачанския балкан Ботев. Това историческо събитие бележи края на Априлското въстание. Бунтът на юнаците в Балкана поставя на изпитание готовността на българите за свобода. Фактологичната истина за незрелостта на народа е подчертана чрез поведението на хората от околните села. Страхът и робското примирение са затворили мъжете вкъщи. Уплашени, те не смеят да излязат навън. Но по-страшно от малодушието на мъжете е примирението и безразличието към борбата за свобода. Битките в Балкана с нищо не променят обичайния ежедневен ритъм на жените от селата. Гневно звучи обобщението на Вазов: “Повечето слабо знаеха какво става сега, а някои и нехаеха.”. Преломното време изпитва героите и голяма част от тях не издържат на неговите предизвикателства.
Първата композиционна част очертава пространствената опозиция Балкан - поле. Горе, във високото пространство на Балкана Ботевите четници умират със смъртта на героите, а долу, в полето, тяхната саможертва остава неразбрана и посрещната с равнодушие и безразличие. Във времето на робски ужас и потъпкана вяра подвигът и страданието в името на свободата остават чужди на народа. Ето как Вазов очертава едно размирно, преломно и смутно време на погром, изпълнено с робски страх, с примирение и малодушие. Така той ни въвежда в историческата епоха. Това е време на турска ожесточеност и свирепост. Поробителят е настръхнал от дързостта на роба да се бори за свободата си. Тази жестокост е разкрита чрез поведението на заптиетата на брега на Искъра. Турците са ненужно, излишно жестоки към беззащитните селянки, които чакат ладията. Пред размахания турски бич, символ на сила и жестокост, жените се разбягват уплашено и с писък. Те не се засягат от обидните думи „хънзъри”, „кучка” и „свини гявурски”, защото робството е заличило тяхното човешко достойнство. На фона на робския страх и примиреност писателят въвежда образа на своята главна героиня. Илийца е очертана чрез контраст с поведението на останалите селянки. Контрастът е първоначално пространствен. Докато лютибродчанките „се връщат назад покрай нивята”, то Илийца иде „тичешката” откъм Челопек. Селянките са покорни, примирени и безмълвни, а челопеченката единствена се осмелява да говори с турците, да ги моли и настоява: ”Аго, чекай, чекай, молим те!” Поведението и речта й показват колко различна е тя от останалите жени. Глаголните императиви / повелително наклонение на глагола, изразяващо заповед ,молба, настояване / ”чекай”, ”дай да минем”, „пусни”, „направи” издават характера и силата на духа й, нейната смелост и дързост. Старата жена не притежава робския дух, страха и примиреността на останалите си сънароднички. Тя не се страхува да оспорва забраните на поробителя за преминаването на реката: ”Дай да минем, аго, пусни ме!” Голяма тревога се чете в погледа й, но въпреки умолителния тон, се долавя нейната категоричност и решителност. Нейният образ е въведен в повествователната струя на разказа лаконично: „Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста – мъжка на вид”. Контрастът е основен похват за изграждане на портретната характеристика. Челопеченката се отличава от другите жени, които страхливо се разбягват от грубостите на турците. Инверсията “мъжка на вид” създава внушение за силната и волева натура на жената, зад чиито груби черти прозира женствеността и майчинството: тя държи в ръцете си детеИстинските изпитания за баба Илийца започват тук, на брега на Искъра. Сцената е белязана от жестокост и грубост – единствените оръжия на поробителите. Тяхната ожесточеност подлага на изпитание човешкото достойнство на старата жена. Демонстрацията на власт от страна на заптиета и уплашените писъци на лютибродчанките не я стъписват. Търпението, натрупано през годините на робството, я кара да понесе обидите към нея и внучето й /”червей”, ”магарице”, “гявурко”/, за да постигне целта си и да премине през реката.
Заради болното дете челопеченката е забравила за себе си и с вяра в своя християнски бог търси път към сърцето на друговереца. Диалогът между нея и хаджи Хасан ага разкрива дълбокото упование на старицата в доброто у човека. Трогателно е напомнянето, че независимо от вярата си хората са равни пред съдбата на децата си. Старата жена вярва, че има ценности, които обединяват хората, и това е вярата в бога, любовта към децата. Доброто у нея, човечността събужда бащинското чувство на турчина. Тя не се бои да сподели със заптието, че в християнския храм молитвата за здраве може да спаси болното дете. И успява – друговерецът отстъпва пред силата на майчинското й чувство. Първото препятствие баба Илийца надмогва с добро – така, както повелява вярата й.
Природната картина на реката в края на първия повествователен откъс е не само времеви и пространствен ориентир. Образът на Искъра, мътен, “придошъл голям от дъждовете”, е метафора на изпитанията, през които трябва да премине героинята по пътя си към доброто и спасението.
„ЕДНА БЪЛГАРКА”
ІІ част
Втора част от разказа „Една българка” е завръзка на сюжетното действие. Чрез кратка, но вълнуваща ретроспекция Вазов проследява битката на Илийца за живота на нейното малко внуче. Началото на епизода приобщава читателя към тревогите на старата жена. Едва сега става ясно защо тя е толкова настоятелна пред хаджи Хасан ага, защо говори с такава „ голяма тревога в погледа”. От две недели Илийца се бори за живота на внучето си, не помагат ни „ бабешките лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца”, нито селският поп. Чрез детайлите „полуживо”,”сираче” и „болно” писателят разкрива голямата лична драма на своята героиня, огромната трагедия, която я сполетява. За челопеченката човешкият живот е висша ценност. Като истинска християнка тя решава да стори всичко възможно, за да съхрани крехкия детски живот. Илийца е дълбоко религиозна жена, тя вярва в божията милост, в помощта на божията майка. Затова последна надежда за нея остава Черепишкият манастир „Пресвета Богородица”: ”При всичко, че лошо време беше сега, тя тръгна днес за Черепишкия манастир „Пресвета Богородица.” Ретроспекцията е разказ за борбеността на баба Илийца, за нейния несломим дух, за вярата й в доброто и в божията милост. Тя е всеотдайна жена, с високо чувства за дълг. Илийца е истински грижовна, смела и силна. Детайлът за лошото време показва, че тя не е безразлична към големите исторически събития на епохата. Старата жена знае какво се случва в момента, разбира колко размирно и жестоко е времето, колко опасно и рисковано е за нея да поеме на път сама в тази епоха на погром и турска жестокост. Но нищо не може да я сломи, да пречупи чувството й за дълг пред малкото дете
Улисана в грижи, погълната от голямата си лична болка, Илийца се стъписва, когато в церовата гора пред нея излиза непознат момък. Тя е стресната и уплашена от това момче „в чудати опнати дрехи, с ширити по гърдите и с пушка”, с лице „измахнато и бледо”. Тази среща се превръща в завръзка на разказа. От този епизод зависят останалите случки в творбата. Героинята е поставена в ситуация на риск, на трудност и изпитание. Баба Илийца трябва да направи своя избор, да вземе важно решение. Точно затова срещата й с бунтовника се явява завръзка. Защо се уплашва старата жена? Осъзнава ли тя с кого се среща? Илийца не е безразлична като останалите жени към големите исторически събития на епохата. Вазов пресъздава нейния образ чрез описание на душевното й състояние. Вътрешният монолог ясно разкрива чувствата и размислите на героинята: „От ония е, дето ги гонят сега!....Боже, господи!-пошушна си Илийца уплашена.” Старата жена разбира, че пред нея е застанал български бунтовник, четник, преследван от турците. Дали тя се страхува за живота си? Дали и тя като останалите жени е уплашена и обхваната от робско малодушие и страх? Следващият жест на Илийца дава отговор на този въпрос. Тя спонтанно бърка в торбата си, за да даде хляб на гладния и изтощен четник. Този жест показва желание да помогне, да не изостави в беда непознатото момче. Не за себе си се бои старата жена, а за момъка, изтощен, измъчен, гладен и подгонен. Тя разбира, че пред нея стои човек в беда. Илийца изпитва майчинско съчувствие, жалост и състрадание, любов и грижа. Тя вижда в четника съдбата на свое чедо, затова няколко пъти го нарича „синко”. Непознатият й става близък, тя се чувства сродена с него. Илийца е истински добра и благородна жена, тя не може да подмине с безразличие страдащо човешко същество. Нейното грижовно сърце се изпълва с болка, когато го вижда така изтощен, очите й се наливат със сълзи, когато гледа как той куца. Старата жена оценява, че бунтовникът се разкрива точно пред нея. Може би момчето е видяло излъчването на мъжество и сила в непознатата селянка, открило е майчинска грижовност в тази жена, носеща дете на ръце. Това го е мотивирало да потърси помощ от нея. Затова момчето с надежда в гласа я пита: ”Бабо, в това село може ли да се скрия?” Отново Вазов предава размислите на героинята си чрез вътрешен монолог/вътрешна реч на героя/. Илийца не смее да каже на момъка, че сънародниците им са обхванати от робски дух, че страхът от турците се изражда в подлост и предателство. Тя спестява на бунтовника тази страшна истина, за да не го обезкуражи съвсем, за да не се отчае той от това, че борбата и саможертвата му са безсмислени: ”Как ще се скрие в Челопек? Там е огън сега - ще го предадат на турците.” Вътрешната реч издава ясното съзнание на Илийца, че народът е уплашен и готов на предателство. Тя разбира, че няма кой друг да помогне на момчето освен нея. Защо старата жена взема решение да спаси бунтовника? Тя е не само милостива и добра, благородна и грижовна като майка. Илийца мисли „малко”, преди да даде своя отговор. Това наречие е натоварено с дълбок смисъл - старата жена мисли малко не защото разсъждава повърхностно или прибързано, а защото не й е нужно много време, за да направи своя избор. Тя бързо разбира, че в сърцето си вече е взела своето решение. За нея е достатъчен само един мотив: ”Ние сме христиени.” Християнската вяра във вековете на робство ни е съхранила духовно, тя е запазила националните ни и морални ценности. Християнството е синоним на български дух, на национална принадлежност, затова Илийца няма да остави в беда свой сънародник. Като истинска християнка тя изпитва дълг, състрадание и милосърдие към друго човешко същество. Това повелява християнският морал - да бъдеш полезен на ближния си, да не изоставиш човек в беда. Но старата жена изпитва и възхищение от саможертвата на момчето: ”Света Богородичке….закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става.” /курбан -жертвоприношение/ Челопеченката се възхищава, че момчето е решило да пожертва младия си живот за България, за вярата и за свободата ни. Затова да помогне на четника, за Илийца означава да изпълни дълга си на българка. Нейното решение е мотивирано от родолюбието й. Спасението на българина, “тръгнал за християнска вяра курбан да става”, се превръща в дълг за Илийца и тя дава свещен обет пред своя Бог. Над всичко застава нейното милосърдие, което й дава сили да се бори с изпитанията на времето. Направила своя нравствен избор, Илийца духовно се преобразява. Финалът на епизода внушава това преображение чрез хипербола /преувеличение/: “И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота”. Старата жена вярва в силата на доброто: ”Да направя това добро ….клетнику! Какъв беше!.....Беки и бог се умилостиви и поживи детето.” Тя е уверена, че бог ще я възнагради с добро за благородното й дело. Илийца тръгва по пътя на спасението и доброто, убедена, че няма да остане сама. Тя вярва, че в манастира ще получи помощ и подкрепа от игумена, ”старец милостив и добър българин”, в опасното и рисковано намерение. Решението на баба Илийца да помогне на преследвания бунтовник е израз на нейната смелост, доброта, християнско милосърдие и родолюбие.
